— Тя не говори.
Орах хвана стреснатото момиче за ръката и я поведе към собствените си покои, мърморейки нещо в ухото й.
— Не говори — рече презрително Орах. — Не говори, наистина. По-скоро вие не я слушате.
— Откъде го извади тоя характер? — Аз зарових пръсти в косата й и я придърпах, за да я целуна. — Преди беше толкова тиха.
Тя облегна ръце на гърдите ми и се отблъсна с всичка сила, карайки ме да изпъшкам.
— Арогантен тип. Не бях чак толкова тиха. Просто не можех да се вредя да кажа нещо.
Небето беше толкова синьо и ярко, че очите ме боляха. Изсъхналите водорасли дращеха голия ми гръб и пясъкът се вреше навсякъде, но това изобщо не ме притесняваше. Ветрецът разроши спуснатата й светла коса. Можех да помириша морето и равнината, и затоплената от слънцето кожа на Орах. Ярките слънчеви лъчи ме накараха да примигна, опитвайки се да се фокусирам върху напрегнатото й лице.
— Как е Файорак? — попитах аз.
— Файорак е добре. — Тя ме възседна и ме погледна с безизразно лице.
Положих ръце върху хълбоците й и повдигнах изненадано вежди.
— Мислех, че си му се обрекла.
— Колко си проницателен. Обречена съм му, колкото съм обречена на теб.
Устните ми се разтеглиха в ленивата усмивка, която винаги успяваше да я пречупи, и тя, естествено, възкликна ядосано и ме плесна по гърдите.
— Ох — казах аз.
— Никога не съм казвала, че ще те чакам, Сет.
— Никога не съм го искал от теб.
— И да го беше поискал, нямаше да го направя.
— Затова не поисках. Ти ми разби сърцето, жено.
— Лъжец. — Тя отново ме удари.
— Обичам те, казвам ти.
— Да бе, наистина. — Очите й омекнаха и тя се претърколи до мен върху сухата солена трева. Погали ме по бузата. — Но аз никога няма да съм ти достатъчна.
— Да бе, да. — Обърнах се настрани и я погледнах. — Аз няма да съм ти достатъчен.
Пръстите й погалиха устните ми и ме накараха да настръхна.
— Щом така казваш, Мурлин.
Прегърнах я и я целунах по челото, изведнъж връхлетян от тъга. Която в този момент въобще не исках да изпитвам. И както винаги в такива случаи, смених темата.
— Тя разговаря ли с теб? Катриона?
Орах ме изгледа продължително. Това ме накара да се чувствам неудобно.
— Е, проговори ли? — повторих настоятелно аз.
— Не, но ако поиска, ще го направи. — Орах погледна настрани. — Просто трябва някой да я слуша.
— Аз слушам — изрекох намусено.
— Да бе. Само ехото на собствения си глас.
Известно време лежахме мълчаливо, моята ръка лежеше върху хълбока й, нейната леко опираше гърдите ми. Невидимото море се раздвижи, зашепна и зашумя от другата страна на дюната. Когато затворих очи, видях червени линии под клепачите си и усетих целувката й върху кожата ми.
— Какво ще направи Кейт? — промърмори тя.
Отворих очи и вперих поглед в заслепяващото небе.
— Не знам.
— Сигурно знае, че сте се върнали.
— Да. Ще го изчака да се възстанови. Политика.
— Строго погледнато, вие сте все още изгнаници — каза тя и гласът й потрепна тревожно.
— Ще ти кажа нещо. — Пръстите ми се вкопчиха неволно в ръката й. — Никога няма да се върна в другия свят. Нито аз, нито Конал, и не ме интересува какво ще каже онази вещица.
Думите ми си бяха живо перчене, напълно безсмислени и убедително доказателство, че телепатията е нещо различно от предвиждането.
Два дни по-късно Орах напусна крепостта, след като се записа доброволка в патрулния отряд, който една седмица щеше да обикаля границите ни. Не можех да повярвам. Две години бях отсъствал оттук, проклятие!
— Никакви обещания — каза тя, целувайки ме на сбогуване. — Нали така каза.
— Знам какво съм казал — отвърнах аз, — но ще ми липсваш.
— Ти ми липсваше цели две години. Знаеш ли какво? Сега, като си тук ми е доста трудно.
— Защо?
Тя ме погледна печално.
— Заради начина, по който я гледаш.
— Всичко свърши. Между мен и Ейли не е имало нищо и никога няма да има. Аз…
— Понякога ми се струва, че си най-глупавият мъж, когото познавам. — Тя обърна коня си. — Не говоря за Ейли. Говоря за простосмъртното момиче.