27
— На какво се смееш, мамка ти? — погледна ме Йорна.
— Какво?
— Да разкараш тая усмивка от лицето си, дребосък такъв. — Поне беше спрял да ме нарича сополанко, а и аз нямах намерение да се карам с него заради епитетите, с които ме нарича, защото — за разлика от Каррик — той ми беше приятел и двамата си допадахме. Вярно, че не го показвахме често, но си беше така.
Ала ако в този момент видехте ядосаното му лице, и през ум нямаше да ви мине подобна мисъл.
— Аз някога да съм злорадствал над теб? — изрева той.
Така си беше. Насилих се да скрия усмивката си. Честно казано, изобщо не усещах, че се хиля доволно, докато той не го спомена. Махнах притъпения връх на меча си от гърлото му и му помогнах да се изправи на крака.
Синият купол на небето блестеше над нас и двамата бяхме плувнали в пот, но този път аз водех с шест атаки на една и се чудех кога ли ще избухне. Привлечените от топлото слънце зрители само влошаваха положението, а някои от тях дори започнаха да го освиркват. Вината за това до голяма степен си беше негова, тъй като той беше тренирал някои от тях и всички те бяха падали по задник пред острието на меча му. Е, на мен това повече нямаше да ми се случи.
Добър бях, мамка му. Отново се ухилих, просто не можех да се сдържа.
— Заради нея е, нали? — Той вирна глава. — Затова ли се фукаш така?
Огледах се. Катриона, естествено, стоеше до оградата и ни наблюдаваше с лек зачатък на усмивка. Аз, естествено, знаех, че тя е там. Просто го бях забравил. Донякъде. Не че ме интересуваше. Усмивката изчезна от лицето ми.
Тя беше свикнала с променения си външен вид. Никой не я пляскаше по врата, никой не й подсвирваше, никой не й се подиграваше. Никой не я блъсна на пода в конюшнята, за да я изнасили. Така че тя спря да притичва от сянка към сянка, забила поглед в земята, с пламнали бузи и ръце, стиснати пред чатала й. Ухилих се, спомняйки си неудобството й и установих, че тя отново ме гледа срамежливо усмихната. Да, все още срамежлива, все още слаба, но с хубав задник. Краката й обаче имаха нужда от малко заякване. Когато осъзнах, че ги зяпам, се изплюх и се обърнах към Йорна, повдигайки меча към лицето си за поздрав и покана.
— Забрави. — Той почисти тренировъчния си меч от пясъка и се отдалечи с тежка стъпка. — Толкова е доволен от себе си — промърмори той. — Самодоволно малко лайно.
Събралата се групичка зяпачи се пръсна; някои от тях повече не ми обърнаха внимание, но един или двама ми подвикнаха поздравления. Всъщност излязло от устата на Орна, „самодоволно малко лайно“ също си беше комплимент. Пак се усмихнах, и което беше още по-лошо — гледах право в Катриона. Отново.
— Гриан няма ли нужда от теб? — Погледнах я с най-строгия си поглед.
Тя сви рамене и поклати глава.
— Изгони ли те?
Тя погледна към разровения пясък на арената и го ритна с токчето на ботуша си.
Засмях се, не можах да се сдържа.
— Брат ми ли ти каза къде да дойдеш?
Погледът й срещна моя, после се отмести и тя се засмя със странния си беззвучен смях.
— Не се тревожи — казах. — Не го приемай лично. Той иска да си почиваш, това е. Не, че не иска да те вижда наоколо.
Тя колебливо кимна.
— Наистина — продължих аз. — Сериозно говоря. Той те харесва. Притеснява се за теб.
Тя ми се усмихна открито, което ме накара да извърна поглед към крепостната стена. Не знаех какво да кажа; просто исках да се махне оттук. Имах неща за вършене, приятели, с които да се видя. Исках да препусна с жребеца си към мочурищата, да намеря Шона и да му разкажа как съм унизил Йорна. Страшно щеше да му хареса.
Объркан, раздразнен, смутен, аз се намръщих и погледнах към Катриона. Погледът й се рееше към морския хоризонт.
— Искаш ли да пояздим? — попитах аз.
Облачните сенки преследваха светлите слънчеви петна по равнината и мочурищата. Катриона седеше зад мен на жребеца, настръхнала от притеснение, неспособна да се вкопчи здраво в мен заради малката кожена чанта, която бях преметнал през гръб. Бях постлал тънко одеяло върху гърба на жребеца, тъй като момичето беше свикнало да язди със седло, но като че ли от него не й стана по-удобно.
Усмихнах се. Харесваше ми как тънките й ръце обгръщаха кръста ми и се бяха вкопчили толкова силно едва в друга, че чак кокалчетата им бяха побелели. Усетих как тялото й леко промени положението си, когато тя отметна глава назад, за да се наслади на слънчевата светлина. Бях доволен, че започва да се отпуска, но по някаква странна причина исках да се облегне на мен.