Пръстът ми се плъзна към ъгълчето на устата й и когато тя леко я отвори, аз по-скоро почувствах, отколкото чух как леко си пое дъх. Целунах я.
За миг устните й омекнаха под моите и тя отвърна на целувката ми, но после вдигна ръце и ме отблъсна.
Седяхме там, вперили очи един в друг. Гърлото й се сви конвулсивно, когато преглътна и тя отново прехапа устната си. Усетих как ме изпълва горчива обида.
— Сет, аз…
— Не си прави труда да ми обясняваш — отвърнах ледено аз. — Влюбена си в брат ми. Случва се. — След това добавих с гняв: — Твърде често.
Тя се изправи толкова рязко, че едва не падна. Не можех да си представя, че нежеланата ми защитница може да изглежда толкова ядосана, и то не на враговете ми, а на мен.
Успя да се въздържи да не изкрещи, макар да усещах, че искаше. Трябваше да изрази негодуванието си през стиснатите си зъби:
— И защо трябва да съм влюбена в брат ти?
— Ами, аз…
— Една жена може да се възхищава на един мъж без да е влюбена в него — каза ми тя с леден тон. — Една жена може да изпитва благодарност към един мъж, да смята, че той е добър и смел, и свестен, без да е влюбена в него.
— О! — казах неуверено аз.
— Знаеш ли какъв е проблемът? Да речем, че има един далеч не толкова идеален мъж, изпълнен с горчивина и гняв, и презрение. Да речем, че той не е толкова свестен, защото е изпълнен с омраза. Лошото е, че тя пак избира да се влюби в него.
Не знаех какво да кажа. Това въобще не ми приличаше на обяснение в любов. Но бях доволен, че поне ме смята за мъж.
— Нищо ли няма да кажеш? — Стиснатите й юмруци бяха притиснати към бедрата й.
— Ами… — измънках аз. Усещах, че я гледам с широко отворени очи. — Съжалявам.
Това я накара да млъкне. Тя седна на дървото и се загледа упорито в езерото, сякаш смутена от неочакваното си избухване.
— Конал каза — тя се прокашля, — че смятал да ми пререже гърлото.
— Да — потвърдих аз, — така беше. Нямаше да усетиш нищо. Почти.
— Каза, че ако не се получело, ти си щял да ме простреляш.
— Да.
— Добре — рече тя след минутка размисъл. — Благодаря ти.
— Онова, което каза преди малко. — Не смеех да я погледна. — Сериозно ли говореше?
— Аз съм като теб — каза тя. — Не говоря празни приказки.
— Знаеш доста неща за мен, нали?
— Ти си виновен за това. — Устните й се изкривиха. — Ти проникна в съзнанието ми, помниш ли? Беше истински шок. Никога не съм чувствала нещо подобно.
Примигнах, останал без думи.
— Сигурно си знаел — каза тя, опитвайки се да не се засмее на смутената ми физиономия. — Сигурно си знаел, че аз също ще те видя. Предполагам, че просто си забравил. Или смяташ, че простосмъртните не могат да виждат в главите ви?
Завъртях очи и се засмях. Протегнах ръка, за да я погаля по лицето, но тя се отдръпна.
— Катриона — казах аз. — Какво има? Мислех, че ти…
— Не искам да съгреша — промърмори тихо тя.
— Не искаш какво?
— Не искам да съгреша! — сопна ми се тя и очите й проблеснаха. — Не отново!
— Какво? — Аз се вцепених.
— Виждаш ли? — Тя се обгърна с ръце и леко се залюля напред-назад. — Виждаш ли? Реших, че това може да има значение за теб и се оказах права. Не съм чиста. За мъжете това има значение, нали? Не искам да се гневиш, но не мога да те излъжа. Аз не съм дев…
— Кой ти я отне? — излаях аз.
Тя леко се отдръпна от мен и притисна още по-силно ръце към тялото си. Момичето носеше гордостта си като очукана броня, сякаш само това й беше останало.
— Съжалявам, но сега разбираш ли? Опитах се да го скрия, наистина. Опитах се, но…
— Доведеният ти баща? — попитах аз. — Или пазачите?
Тя отново прехапа устната си.
Красивото момиче от Балчатан. Тя беше ужасно красива…
— Пазачите — предположих аз.
— Да.
— И защо — изсъсках аз — това трябва да е твой грях?
Тя ме погледна толкова неразбиращо, че чак ми се прииска да й зашлевя плесница. Вместо това докоснах бузата й с длан и зарових нежно пръсти в непораслата й коса. Тя беше напрегната като елен, готов за скок, но не се отдръпна.
— Любовта не е грях. — Едва не се задавих с гнева си, но си помислих, че ако го покажа, тя ще побегне и повече няма да се върне. Започнах да я галя по косата. — Грях? Любовта е нещо свято! Да сме смъртни и да знаем, че един ден ще умрем и въпреки това да обичаме. Ще ми се да има ад за онзи жрец, който се опита да те изгори, но няма, Катриона, и единственият ад за теб и за мен е да позволим на неговия вид да ни попречи да обичаме. Той гние в земята и един ден ние също ще лежим там. Червеите го ядат и един ден ще ядат нас, ако някоя благородна душа не ни даде на хищниците. Червеите ще ни наследят, те ще наследят и земята. Затова обичай, докато можеш.