Выбрать главу

— Какво си мислиш, че не съм достатъчно добър за нея? Смяташ, че ще изнасиля малката и ще я зарежа? Мислиш, че ще се възползвам от нея, както е направил собственият й вид?

— Престани — процеди той през зъби.

— Как ли пък не. За какъв ме мислиш? Че едва мога да се меря с хората и съвсем не съм достоен за Ший? Добре, мисля, че момичето не е било наранено достатъчно. И преди съм ти го казвал. Аз съм много по-добър от който и да е простосмъртен и ще свърша работата както трябва.

— Престани, Мурлин. Стига се преструва на това, което не си.

— Какво значи това?

Той замълча за няколко секунди.

— Знаеш много добре.

— Неин любовник.

— Не, човек, който мрази всичко.

Усетих как настръхвам; стигаше ми толкова.

— Няма да я нараня. Няма да я нараня повече, отколкото вече е била наранена. Съмнявам се, че това е възможно. Разкарай се оттук, Ку Хорах. Ти си мой капитан, а не мой жрец.

Той вдигна ръка и аз си помислих, че ще ме удари, но сякаш за да се възпре, той сплете пръсти зад врата си. Знаех, че съм прекалил, но точно сега исках да се сбия, дори и да загубя.

— Не се притеснявам за нея! — излая той. — А за теб!

Това ми затвори устата за миг.

— Ти си Ший, Мурлин!

— Боговете да са ми на помощ — изрекох аз с горчивина.

— На всички да са ни на помощ, но само си помисли! Ти си такъв, какъвто си, а тя ще живее още… колко? Още трийсетина години, ако извади късмет. Ако ти извадиш късмет. Едно щракване на пръстите и нея я няма.

— И какво от това. — Аз скръстих ръце. — Заради обричането го правиш. Не искаш да се обричам.

— Виж какво, те не ни разбират, не могат. Не могат да ни опознаят.

— Простосмъртните.

— Да.

— Мислех те за голям защитник на равноправието — ухилих му се аз. — Мислех, че те също са хора. Мислех, че са добри колкото нас.

Дори в полумрака забелязах как се изчервява. Знаех си, че ми е в ръцете.

— Не е така. Изобщо не така.

— Какво е тогава?

— Нали знаеш какво е обричането?

— Разбира се — сопнах му се аз.

— Тогава просто не го прави. Моля те. То се прави само веднъж и е до живот. То обвързва душите ви. Малцина оцеляват след раздялата.

— Случвало се е. Преувеличаваш. Кой казва, че смятам да се обвържа? — Усетих как косъмчетата на врата ми настръхват, сякаш бях получил предупреждение от съдбата, но бях твърде ядосан, за да спра. — Не искам никой да ме опознава. Никой. Не искам да разбират душата ми. Това е абсурдна мисъл. Не искам да ме познават.

— Познавам те достатъчно добре, Сет. Ти си твърде импулсивен. Дори да не се обвържеш, ти…

— Аз какво?

Той се извърна настрани, смутен.

— Ти ще започнеш да ги харесваш. Простосмъртните. Какво могат да ти дадат те? Не могат да те разберат, не могат да те видят отвътре.

— Да — казах аз. — О, да, тя може.

Той стисна зъби толкова силно, че очаквах от тях да потече кръв.

— Но не и като Орах. Ако й позволиш.

— Кой казва, че въобще ще й позволя? — Исках да се изплюя на земята в краката му, но не го направих. Така щях да проявя неуважение към Орах, а не това бе намерението ми. — За това ли става въпрос?

— Ще привикнеш към това, Сет. Такава любов не трае дълго. Един кратък живот, една кратка любов — отново и отново.

— Не ме поучавай. — Извърнах главата си настрани, за да се изплюя, без да го обидя особено. — И не се притеснявай. Няма да й се обрека, няма да се обрека и на Орах. Всъщност едва ли някога ще се обрека. А сега най-добре ме почерпи едно питие, затова че обиди интелигентността ми.

Той се ухили смутено, но пристъпи към мен и ме прегърна. Аз го притиснах здраво към себе си и стиснах здраво зъби, защото очите ми пареха от сълзи.

— Обичам те — казах аз, — но не се меси в личния ми живот.

— И аз те обичам, обичам и мръсния ти непочтителен език. Би трябвало да те нашамаря, но ще ти донеса питие. — Когато ме пусна, и двамата погледнахме встрани, за да скрием сълзите си. — И аз имам нужда от едно, дори повече от теб.

* * *

Така че направих каквото е редно. Тогава постъпих правилно и от това ме заболя толкова много, че години по-късно поради тази причина тръгнах по погрешния път.

Не. Дори сега не мога да го нарека погрешен. Съвестта ми ме кара да се боря с него, но когато тя започне да ми опява твърде силно, си спомням за Ленора. Спомням си колко дълго тя надживя Григар и си казвам, че същото може да се случи и с другата жена. Тази друга жена, която до голяма степен прилича на Ленора, би могла да надживее с векове смъртта на обречения й любим. Казвам си, че ще ме надживее и отново ще бъде щастлива. Така се убеждавам.