Тя седна в леглото, уви се в чаршафа и отблъсна встрани умоляващата ми ръка.
— При вас може и да не е така — рече ледено тя, — но при мен е. Не искам кой знае какво, Сет. Все пак няма да продължи дълго. Не и според вас.
Изненадан от думите й, аз примигнах. Гледахме се, без да мигаме, сред морето от бял лен. Колебливо протегнах съзнанието си към нея, но тя извърна глава, тъмните й очи бяха твърди като кремък, така че аз се отдръпнах. Тя изглеждаше толкова свирепа, толкова решителна, че на мен ми остана единствено да се усмихна.
— Тогава ще ти бъда верен — казах аз. — Никак не уважаваш чуждите култури, а?
— Никак! — отвърна остро тя, макар този път да ми позволи да я хвана за ръката. Изпитото й красиво лице се изкриви, докато се опитваше да се бори със смеха си, но най-накрая му се отдаде.
— Ако това е обещанието ти, Сет — каза най-накрая тя, — то винаги ще можеш да ме докосваш.
30
Тъмната й коса щеше да пада много красиво по гърба й. Сигурно някога беше изглеждала точно така. Но аз не излъгах, когато й казах, че всякак я харесвам. Помислих си го отново месец по-късно, когато отново яздех към гората зад нея, обгърнал я от двете страни, за да хвана добре поводите, а във въздуха се усещаха първите есенни студове. Харесваше ми кестенявата късо остригана коса, която приличаше на тюленова кожа. Тя беше порасла достатъчно, за да прикрие белезите от бръснача, но въпреки това беше достатъчно къса, за да подчертава всеки ъгъл и извивка на красивия й череп.
Ненапразно направих сравнението с тюлена. Двамата плувахме заедно в бурния северен залив и тя беше гъвкава и грациозна като русалка; когато изскочи на повърхността, заливайки се от смях, мократа й тъмна коса беше обсипана със сребро. Тя вече не се срамуваше от голотата си, поне не и докато плуваше с мен. Не и когато лежеше до мен в отекващата каменна тишина на стаята ми, която вече не ми се струваше твърде голяма и твърде натруфена.
Поемах дълбоко свежия хладен октомврийски въздух; бях едновременно тъжен и облекчен да видя края на лятото. Това беше първото ми лято у дома след завръщането от изгнанието ни, но въпреки това в жегата се усещаше някакъв напрегнат ужас, потискащо обещание. Ние все още бяхме изгнаници, брат ми и аз. А си бяхме у дома. Двете неща не бяха съвместими.
Знаех, че Кейт просто изчаква.
Онзи ден беше твърде студен, за да заспим в гората, но вече не ми беше трудно да излъжа студа, а топлината на тялото ми беше достатъчна за Катриона. Студът вече не ми правеше такова впечатление както преди; след двете сурови зими в черната къща се бях заклел, че никога повече няма да изпитвам такъв студ. Тукашният студ не само не сковаваше костите ми така, както в другия свят, а и успявах да се затопля единствено използвайки ума си. Вместо да се увивам в кожи, одеяла и вълнени наметала, открих едно местенце в съзнанието ми, което контролираше телесната ми топлина и се възползвах от него. Развиването на умението ми, което граничеше опасно с магия, имаше и още едно предимство: укрепваше репутацията ми. Хората не ме харесваха повече, но определено ме уважаваха повече. Появата ми гол до кръста по време на ледена вихрушка караше всички да се замислят два пъти, преди да излязат срещу мен, дори и да не ме бяха виждали как боравя с меча.
Но в онзи ден снегът още не беше паднал. Двамата с Катриона все още не можехме да спим добре нощем и си бяхме създали навика на разсъмване да яздим до гората, да се изтощаваме взаимно с любов, а след това да поспим час-два върху меката торфена почва. Онази сутрин нещо във въздуха ме събуди, но не можах веднага да разбера какво.
Катриона не беше в прегръдките ми. Сигурно беше отишла по нужда, защото иначе не би станала. Веднага се разбудих, както обикновено, но останах да лежа неподвижно, облегнат на една ръка, заслушан в шумовете на гората.
Тя изпищя.
Веднага скочих и хукнах в посока на писъка. През ума ми мина, че жребецът най-накрая беше проявил неподчинение, но веднага разбрах, че не е така. Повиках го и разбрах, че идва, но засега бях сам.
На десетина метра от каменистия бряг на езерото имаше купчина пясък, смесена с борови корени. Тя беше там, повалена на колене, главата й беше натискана назад, но тя се бореше. Умно момиче, добре, че остави косата си къса. Съществото не можеше да я хване толкова добре за брадичката, както би могло за косата. Тя се мяташе и се опитваше да се измъкне от захвата му въпреки закривения нож в ръката му. Смъртнобледо лице, рядка жълтеникава коса, пергаментова кожа. Толкова тънка, че чак прозрачна. Без сянка.