То я беше възседнало и ухилено я чакаше да се измори и да утихне, за да усети по-добре ножа му.
Такива бяха те, ламирите.
Без да спирам, скочих от скалата и то я пусна тъкмо навреме, за да парира удара на камата ми.
Беше бързо, много по-бързо от който и да е Ший, с който се бях сражавал. И аз бях бърз, но имах нужда от цялата си концентрация, от цялата си бързина, от всяка хватка, която бях научил, за да успея да избягам от светкавичния му нож.
Катриона направи всичко възможно, за да ми помогне. Тя отчупи един мъртъв клон от изкривения бор и замахна с него към съществото, но то беше твърде бързо за нея. Въпреки това тя успя да отвлече вниманието на ламира достатъчно, за да го раздразни. Най-накрая то разгневено извърна кльощавото си тяло към нея и замахна с ножа. Чух вика й, но нямах време да мисля; просто скочих на гърба му, сграбчих го за рядката коса и дръпнах главата му назад. То улови отвратения ми поглед, ухили ми се гадно и аз му прерязах гърлото.
Същевременно паднах и се претърколих по ръбестите камъни, опитвайки се да си поема въздух. Изритах трескаво тялото му встрани, а то не спираше да се гърчи и да се тресе, докато безцветната му кръв попиваше в пясъка. Не сваляше очи от Катриона, докато блясъкът им не помръкна, но дори тогава не спря да се хили.
Приближих се до нея, залитайки. Тя се държеше за тялото някъде отстрани, между пръстите й се процеждаше кръв, но не заплака, а просто ме погледна ужасена в очите.
Бавно отместих пръстите й. В този миг жребецът се появи, но изпръхтя и отстъпи назад, когато зърна трупа на ламира.
Когато докоснах раната, тя примигна от болка.
— Всичко е наред — казах аз. — Говоря сериозно. Не те лъжа. Не е опасна, но въпреки, това имаш нужда от Гриан. Ще можеш ли да се качиш на коня?
Тя кимна и аз й помогнах да се качи на гърба му, без да пускам поводите му. Той не опита никакви номера. За секунди се озовах зад гърба й, но пък и той беше просто пакостливо същество, а не някакъв зъл звяр. И беше мой.
Подкарах го в лек галоп, като не спирах да й говоря, за да разсея мислите й от болката, която я пронизваше при всяко друсване. Сега вече имах време да се наругая за самодоволството и арогантността ми. Затова че бях оставил меча си в стаята, просто защото цялото лято мина спокойно. Затова че оставих Брандир с Леа и останалите хрътки, затова че се смущавах от кехлибарения му поглед, когато се любех с Катриона. Затова че бях забравил, че съм Ший и боец, а не някое влюбено простосмъртно момче от село.
Любимата ми беше бледа, но тиха, и аз отново й се възхитих.
— Напомни ли ти за някого? — попитах тихо аз.
— За свещеника. Жреца — веднага отвърна тя.
— Умница. Но това беше женска.
— Така ли? — В гласа й се усети лека подигравка и аз не можах да не я целуна по врата.
— Ако щеш ми вярвай, но е така. Почти стигнахме, Катриона.
— Добре съм.
— Няма други. Всичко е наред.
Всъщност не бях съвсем сигурен. Страхувах се да обходя със съзнанието си мочурището. Във въздуха се усещаше някаква зла воля, която не можех да уловя и си напомних никога вече да не бъда толкова глупав и невнимателен.
— Съжалявам, че тръгнах да се разхождам. — Тя изпъшка, когато жребецът направи един широк скок, но бързо възстанови дишането си. — Но ми стана лошо.
— Богове, следващия път, когато ти стане лошо — казах й аз, — недей да се разхождаш.
Тя отново леко изпъшка, което би могло да бъде и смях. Притиснах я силно към себе си.
Шокът започна да отминава, адреналинът се оттегляше и в мен започна да се надига смразяващо подозрение. От колко време ламирите не се бяха навъртали наоколо? От векове, когато Григар е прочистил района от тях. Не разбирах защо се появяват точно сега, освен ако нещо не се беше променило, нещо, което не познавах и не можех да разбера.
Кръвта на Катриона беше топла и мокреше ръката ми, а аз отново се чувствах твърде млад, невеж и безпомощен. Мислите ми се рееха в най-различни посоки, когато жребецът изведнъж спря рязко за втори път тази сутрин. Примигнах и потреперих.
Кейт беше пристигнала.
31
Портата на крепостта беше вдигната докрай и пет отряда с нейни войници се въртяха пред крепостните стени, ядяха ни храната и пиеха пивото ни. Препуснах право между тях. Това не беше проблем: те се отдръпваха встрани пред нас. Ушите на жребеца бяха прилепени назад към главата му, зъбите му бяха оголени в ужасяваща усмивка и конете на бойците на Кейт отскочиха назад, потрепериха и побягнаха ужасени, опитвайки се да свалят ездачите си или да се откъснат от въжетата, с които бяха завързани. Знаех, че бойците ме наблюдават. Но аз дори не ги погледнах.