Кейт стоеше в централния двор на най-високия камък, където би трябвало да стои Конал. До нея стоеше Лилит и двете бяха заобиколени от още пет отряда бойци, както и от личната й стража. Мечовете им стояха в ножниците, но очите им бяха студени. В крепостта цареше пълна тишина.
— Мурлин — каза Кейт и гласът й прозвуча ясен и красив в студения въздух. — Чакахме те.
— Значи ще почакате още една минутка — отвърнах аз.
Капитанът на стражата на Кейт изсъска гневно, но някой вече си проправяше път между войниците: Гриан. Той подхвана Катриона, докато я свалях от гърба на жребеца. Добрият стар Гриан, помислих си аз, докато слизах на земята. Той беше уплашен — кой не би бил? — но работата му беше по-важна от страховете. Той я вдигна на ръце и погледна към Кейт.
— Кейт — извика брат ми, — момичето е ранено. Нека Гриан се погрижи за него.
Той стоеше на десет ярда от мен, без оръжие, с каменно изражение на лицето. Всички погледнаха към Кейт, освен Лилит, която гледаше мен.
Кейт изчака няколко драматични секунди, после кимна грациозно. Гриан се обърна тихо и отнесе Катриона. Тя го прегърна през врата и ме погледна умолително, но аз затворих очи и си позволих отново да си поема дъх.
Отидох и застанах до Конал. Знаех, че наглостта ми го е вбесила, но същевременно остана доволен от нея. Когато и двамата се обърнахме към Кейт, устните му потрепваха в сдържана усмивка.
— Готов ли си за това, Мурлин?
— Стига ти да си, Ку Хорах — казах му аз.
— Елате насам — каза Кейт.
Това беше най-дългият път, изминаван от мен досега — прекосяването на празния терен до средата на вътрешния двор. Знаех какво трябва да направя, когато застанем пред нея, и в устата си усетих кисел вкус. Само боговете знаеха какво се върти в главата на Конал; той нямаше да ми позволи да чуя, макар да кипеше от недоволство. Отново беше спуснал онази желязна преграда.
Очите на всички бяха вперени в нас. Развеселих се, когато си представих какви мисли се въртяха в главите им. На хората от нашия клан — гняв и ненавист заради унижението на Конал и доволство от моето. Хората на Кейт сигурно бяха изпълнени със самодоволство и презрение и към двама ни. Но с изключение на Коналовото, ничие друго мнение нямаше значение за мен, а аз знаех много добре какво очакваше той от мен. Освен това знаех, че няма да позволя той да коленичи пръв. Когато застанахме пред Кейт, аз се отпуснах на колене.
Не погледнах към брат ми, но усетих изненадата и признателността му, когато той коленичи до мен.
Тя ни остави да стоим на колене върху студения камък, докато усетих, че краката ми изтръпват и главата ми ще се пръсне от сдържаната ярост. Но никой от нас не помръдна, докато тя не пристъпи напред и не протегна ръка.
Наблюдавах Конал. Единственото, което издаваше чувствата му, беше една пулсираща вена на слепоочието му. Но той пое ръката й, притисна я към челото си и я целуна.
Кейт се усмихна и се обърна към мен. Усетих как погледът на брат ми ме изгаря, умолявайки ме да не постъпвам глупаво. Поех ръката й. Притиснах я към челото си: фините й деликатни кости и мека плът към твърдия ми череп. Мозъкът ми пулсираше от болка. Поднесох ръката й към устните си и я целунах. Кожата й беше като хладна коприна. Пуснах ръката й и тя отстъпи назад.
Удари ме. Силно. После бавно се обърна към Конал и също го удари.
Не казах нищо; нито пък той. Не отместих очи от нейните и знаех, че и той не е отместил своите. Ако си изпуснехме нервите, щяхме да изгубим уважението на всички и най-вероятно живота си. Надявах се, че и той го знае, защото въпреки старшинството му, достойнството и тихото му примирение, знаех, че Конал е много, много по-разгневен от мен. Тя ни остави на колене още известно време. Мислех си, че камъкът ще издълбае капачките на коленете ми, а наоколо продължаваше да цари подигравателна тишина. О, Кейт се наслаждаваше на това. И тогава, съвсем неочаквано, тя се засмя, отново изпълнена с доброжелателство. Имаше прекрасен смях.