Една нощ както обикновено ме мореше безсъние, когато чух стъпките му в коридора. Нощните му разходки бяха зачестили. Преди не смеех да го последвам, но всеки път на сутринта виждах ново порязване на ръката му: по едно за всеки арендатор, който беше обесил. Тя се опитваше да унищожи доброто в него: поне в това бях сигурен. Онази нощ лежах до спящата Катриона и за пръв път изпитах ужасното усещане, че ме превръщат в нещо друго против волята ми.
Тихичко се измъкнах от леглото, внимавайки да не събудя любимата ми. От една седмица всяка сутрин й беше лошо, а наблизо не се виждаха ламири, и аз имах ужасно предчувствие. За да го избия от главата си, тръгнах отново след Конал.
Той измина дългия, осветен с факли тунел, прекоси двете преддверия и стигна до огромна пещера с мокри стени, където сребрист водопад пълнеше басейн с кристална вода. Шумът от водата беше непрестанен, а подводният водопад беше толкова студен, колкото можеше да бъде само вода, която никога не виждаше слънцето. Когато пристъпих в отекващата зала, Конал се беше съблякъл и стоеше под водопада, подпрял ръце на каменната стена и подложил главата си под шибащите водни струи.
В пещерата имаше и някой друг. Ангхис се беше облегнал на каменната стена, отпуснал ръце върху коленете си, стиснал манерка в едната от тях. Той бавно извърна глава към мен и ме погледна, но не ми се усмихна.
— Мурлин.
Кимнах му, чудейки се дали отново не съм се забъркал в някаква каша, но без да ми пука особено. След миг той ми подаде манерката; седнах на скалата до него и я взех. Уискито беше остро, с вкус на торф; то прогори гърлото ми и от него ми се догади, но въпреки това изпих доста. Беше късно през нощта. Върнах му бутилката и той я пое, без да каже нито дума. Двамата мълчаливо наблюдавахме Конал.
Когато той се отблъсна от стената и излезе от водата, аз видях новата рязка на дясната му ръка. Не посмях да се обадя, когато той методично изряза нови две до останалите. Бликна кръв и той протегна ръката си под водата, докато раните не се промиха.
— Не вика ли лечител? — попитах аз с пресъхнало гърло.
— Никога — отвърна Ангхис. И наистина, Конал излезе от водата, уви сръчно парцал около ръката си, както сигурно беше правил много пъти досега, и го върза на възел. Облече дрехите си върху още мократа си кожа и седна до нас.
— Днес — каза той — ми беше наредено да убия дете.
Помислих си, че гласът му ще отекне. Вместо това той като че ли потъна в мрака и мокрия камък. Ангхис му подаде манерката, но той поклати глава.
— Беше на възрастта, на която беше и ти, когато те видях за пръв път, Сет.
Преглътнах машинално.
— Не си го направил — каза Ангхис.
Конал го стрелна с поглед.
— Не.
— И аз така си помислих.
— Обесих баща му и чичо му — каза Конал, — и го оставих заедно с майка му в мочурището, където сигурно ще гладуват, но не, не го убих.
— За подобно неподчинение — отбеляза Ангхис — Кейт може и да те убие.
— Ако го докладваш — обадих се аз. Гласът ми беше погълнат от пещерата също като коналовия, затова повторих: — Ако го докладваш, ще те убия.
Първоначално Ангхис не реагира. После остави внимателно манерката на земята, облегна се на стената и се загледа в тавана.
— Мурлин — въздъхна той. — Тук можеш да се държиш нагло, щом ти се иска. През останалото време си дръж езика зад зъбите. Не ми харесва да те наказвам с бичуване. Не ми харесва как Ферхар насъсква главорезите си срещу Шона. Но ако проявиш подобна глупост, няма да ти го спестя. Трябва да мисля за собствения си живот.
Така беше. Наместих се смутено, припомняйки си боя. Гърбът вече не ме болеше, но раните сърбяха. Добре, че беше тъмно; въобще не ми се искаше Ангхис да види как се изчервявам от срам. Конал така или иначе нямаше да го забележи. Той седеше безмълвно, подпрял главата си с ръце, облегнати на коленете.
Най-накрая заговори.
— Майка ми не се е върнала в крепостта.
— Тя замина по работа с гадателя — каза Ангхис.
— Преди половин година. — Конал се изсмя сухо. — Никоя работа не продължава толкова дълго, дори в нея да е ангажиран дъртият шарлатанин.
— Но ти сигурно знаеш къде е?