— Не. Само че не е в крепостта. Последния път, когато я почувствах, тя се намираше много надалеч. Оттогава ме блокира.
— Така. — Ангхис леко повдигна рамене. — Ако Ленора е мъртва, ще го усетиш. Както и Рейлтин.
— Може би. Но на нея й беше трудно да не замине с Григар. — Той отново се изсмя, пискливо и отчаяно. — Доста меко казано, нали? Трудно. Може би е спряла да се бори с това. Може би все пак е тръгнала след него. След смъртта на Григар тя е единственият човек, който може да се опълчи на Кейт, а ни напусна. Напусна ни.
Ангхис обгърна отпуснатите му рамене с ръка.
— Един ден всичко това ще свърши — каза той.
— И аз това си повтарям — рече горчиво Конал.
— Не — казах аз. — Няма.
Двамата извърнаха глави към мен и ме погледнаха. Самият аз бях шокиран от думите си. Не знам какво ме накара да ги изрека, но знаех, че е истина.
— Тя никога няма да ни остави на мира — казах аз. — Можем още сега да си тръгнем, пак ще е същото.
— По-добре си спусни щита, глупако — рече Ангхис.
Погледнах го с възможно най-гадния си поглед, който би могъл да понесе, без да ми се нахвърли.
— Така е. Не съм глупав.
— Мен щеше да ме заблудиш.
— Очевидно съм успял.
— Тихо — рече Конал. — Млъквайте и двамата.
Той сплете пръсти на тила си, забивайки нокти в кожата си. Реших, че размишлява върху думите ми, но след малко го видях да заравя лице в шепите си.
— Това няма да ти помогне да забравиш — казах аз. — Няма да спре сънищата. Няма да спре писъците.
Ангхис изръмжа отчаяно. Конал не ми обърна внимание. Аз се изправих.
— Чуваш ли ме? Ти си гарван. И двамата сте. — Не трябваше да пия онова уиски. Бях дошъл, за да го утеша; вместо това усещах как си изпускам нервите. — За нея си като кукла на конци, Ку Хорах. От какво се страхуваш? — Изплюх се на камъка. — От сестра си?
При думите ми Ангхис се надигна и лицето му се изкриви, но Конал го хвана за ръката и го дръпна обратно на земята, без да ме поглежда в очите. Гърлото ми пламтеше, сякаш всеки момент щях да върна уискито обратно.
— Тя ще продължи да те кара да играеш по нейната свирка, Ку Хорах, докато не забравиш какво е да стоиш неподвижно. Кажи й къде да си завре свирката. Какво може да ти направи? Ако Ленора не се изправи срещу нея, някой друг трябва да го направи. И никой не е по-добър за това от теб.
— Внимавай, Мурлин. — Гласът на Ангхис прозвуча изненадващо меко и той се усмихна. — Той не иска да изгуби крепостта си и клана си. Не иска да изгуби и брат си.
— Нито пък аз.
И излязох горделиво от залата, потропвайки като сърдито дете.
33
Защо му се ядосвах толкова? Аз също танцувах по свирката на Кейт. Убивах заради нея, убивах хора, които не заслужаваха да умрат. Казвах си, че се гневя, защото ако можех, щях да се измъкна от тази ситуация, но не можех, защото не исках да го изоставя. Това не беше истина. Беше само извинение. Всъщност се ядосвах, защото нямаше значение в какво се превръщам. В мен нямаше кой знае какво за променяне. Но за Конал да се превърне в неин голем беше като богохулство.
А и думите на Ангхис бяха верни. Чрез Колман Роа Кейт контролираше крепостта и клана ни и с едно махване на ръката си можеше да ги унищожи. Ако Конал можеше да измъкне ума си от черната яма, в която беше затънал, той щеше да ми го изкрещи в лицето. Щеше да ми го набие в главата. Не че се налагаше. Разбирах всичко идеално. Но той така или иначе щеше да ми го набие.
Отново се опънах на Ангхис. О, нека бъда честен. Наругах го под носа си, но достатъчно силно, за да го чуят хората му и самият той. Беше нещо повече от ругатня, беше обвинение — поредното подмятане за неговото малодушие — като добавих и неприкрита обида към Рейлтин, просто за да съм сигурен в съдбата си. Разбирате ли, имаше дни, в които просто исках да бъда нашибан с камшика. Обикновено това ставаше след поредното изгаряне на засети земи или обесване.
Брандир беше прикован на верига към кучешката си колиба, както ставаше винаги в такива случаи: всички се страхуваха за гърлата си. Лейтенантът на Ангхис тъкмо привързваше завързаните ми ръце към кола, когато Конал си проби път през тълпата зяпачи. Дори Рейлтин отстъпи пред него.
— Пусни го! — излая той.
Лейтенантът погледна към Ангхис и едновременно с това затегна въжето ми още повече, но Ангхис поклати глава. Той знаеше какво иска Конал, аз също го знаех. Не бях чак толкова глупав, за да си мисля, че е дошъл да ме спаси.