Брат ми извади камата си, разряза въжето, разряза и ремъците около китките ми.
— Разтрий си ръцете — сопна ми се той. После се обърна и свали ризата си.
Аз разтърках китките си, но само защото ме боляха.
— Не е нужно — казах му аз.
Конал се обърна към мен и ми хвърли смъртоносен поглед.
— Ще се биеш с мен.
Аз му върнах погледа.
— Не приемам заповеди.
— Ще започнеш да приемаш, когато приключа с теб.
— Не и от теб. — Стиснах здраво пръсти зад гърба си. — Ти не си ми вече капитан.
Първият му удар отметна главата ми назад и аз полетях към земята. След това вече не можех да държа ръцете си зад гърба, те сами се вдигнаха пред лицето ми в самоотбрана, но не отвърнах на удара му. Когато ми заповяда да се изправя, аз станах, и всеки път, когато ме удряше, той ми оставяше възможност да му го върна. Но аз не го направих. Нима не знаеше какво упорито копеле бях? Откога ме познаваше? Без малко щях да се засмея, ако не ме болеше толкова много.
Просто продължих да се изправям след всеки удар или поне да се надигам след десет минути млатене. Той наистина ме удряше здраво. Мислех, че ще ми откъсне главата. Лицето ми беше плувнало в кръв, усещах я в устата и носа си, а болката в ребрата почти не ми позволяваше да си поема дъх. Накрая вече дори не можех да се надигам.
Зяпачите мълчаха. Подвикванията им и окуражителните крясъци отдавна бяха заглъхнали и дори Рейлтин гледаше с каменно лице. Шона беше прегърнал Орах, която плачеше безмълвно. Аз лежах в калния пясък, вперил поглед в каменния таван и сенките от факлите, които танцуваха по него. Чувствах почти пълно спокойствие и ми се искаше да се усмихна, но подпухналото ми лице не ми позволяваше да го направя. Всичко ми се струваше безформено и трябваше да мигам усилено, за да прочистя насъбралата се кръв и да видя нещо.
Конал се наведе над мен, хванал главата си с ръце.
— Мурлин — прошепна той. — Ах ти, глупаво, глупаво, глупаво копеле.
Някак си успях да помръдна глава така, че да успея да го погледна в очите. Мисля, че дори успях да докарам нещо като усмивка.
— Още ли приличам на теб?
— Е? — промърморих аз. — Приличам ли?
Той затвори вратата на стаята ми почти безшумно. Направи го бавно. Едва ли аз бях човекът, чието лице се страхуваше да погледне. Катриона му хвърли вбесен поглед, преди да коленичи отново до главата ми и да продължи да почиства кръвта. Колко нежни пръсти имаше тя, а мокрият парцал охлаждаше лицето ми, но купата с вода вече беше придобила ален цвят от кръвта ми. Просто ми се искаше да си лежа там, върху купчината кожи и одеяла, положил пулсираща си глава в скута й. Поне веднъж не ми пукаше за Конал. Бях доказал гледната си точка; от него исках само да се махне оттук и да ме остави на мира.
Де тоз късмет.
Той коленичи до мен, но не ме докосна. Поне имаше смелостта да ме погледне в очите, макар те да бяха подути и почти затворени.
— Приличаш — започна той и се прокашля. — Приличаш, повече от самия мен.
Бавно огледах лицето му. Дори от мърдането на очните ми ябълки ме болеше.
— Нямаш представа колко си прав — казах.
Той сплете ръце зад врата си. Забелязах, че плаче.
— Съжалявам, Мурлин. Съжалявам.
Аз изплюх кръв и Катриона забърса ъгълчето на устата ми.
— Защо? Спести ми камшика.
— Изобщо не си забавен.
— Нито пък ти.
Погледнах към ръката му, където кръвта от нов разрез се просмукваше в бялата превръзка. Успях отново да се усмихна.
— Все още не съм мъртъв — казах аз.
Конал я погледна и известно време не каза нищо.
— Не е заради теб — каза най-накрая той. — Заради мен е.
— За да се почувстваш по-добре?
Той се изсмя дрезгаво.
— Не. Значи трябва да спра с драмите, така ли?
Аз се надигнах на лакът и Катриона се отдръпна назад.
— Конал — казах му.
— Да? Наречи ме с друго име. Или не можеш да намериш? Защото аз не мога. Губя името си, Сет. Губя душата си.
— Бори се с нея — изсъсках аз.
— Предпочитам да изгубя името си, отколкото да изгубя хората си.
— Изгубиш ли едното, губиш всичко.
— Моля те, Мурлин. Не съм дошъл тук да се бия.
— А защо не? — Катриона го погледна с пребледняло лице. — Само това ти е останало. Най-добре обаче да се биеш с правилния чо…