— Не — казах едва доловимо, изстивайки от вътрешното си опустошение. — Нима само религията е изход от човешките трагедии?
Фразите се въртяха в главата ми, причинявайки болка на мозъчните клетки. Мислех, че отдавна съм забравил подобни думи. И ето че думите се бяха появили отново — и, най-важното, те се подчиняваха на собствената ми воля. Това приличаше на чудо. Повторих още веднъж, сякаш четях нещо написано или напечатано в книга:
— Нима само религията е изход от човешките трагедии?
— Само тя, само тя. Вървете.
Излязох, пъхнал Евангелието в джоба си, мислейки си, кой знае защо, не за коринтяните, не за апостол Павел, не за чудото на човешката памет — това необяснимо чудо, което се беше случило, а за нещо съвсем друго. И като си представих това „друго“ разбрах, че отново съм се върнал в света на лагерите, възможността за „религиозен изход“ бе много случайна и прекалено неземна. Сложих Евангелието в джоба си, мислех само за едно: дали ще ми дадат вечеря.
Топлите пръсти на Олга Томасовна ме хванаха за лакътя. Тъмните й очи се смееха.
— Вървете, вървете — рече ми тя и ме подбутна към изхода. — Още не сте покръстен. На такива не даваме вечеря.
На другия ден върнах Евангелието на Нина Семьоновна и тя с рязко движение го мушна в писалището си.
— Практиката ви свършва утре. Дайте да подпиша картончето, книжката ви. И ето ви подарък — стетоскоп.