— Къде е детето и колко искаш? — попита мрачно. Кокалестата забави отговора си. А когато го изрече, стана ясно, че е пренареждала двата му въпроса, за да отговори първо на втория — цената!
Той очакваше повече, затова веднага отброи парите и й ги подаде.
— В Дома за бездомни деца е — рече Кокалестата, скривайки парите в пазвата си, и стана от пейката. Отстъпи заднешком и, отърсвайки се сякаш от въздействието на очите му, добави: — Добър, но и страшен човек си, байно! Да не дава господ ти да мериш и теглиш хорското ни на този, ни на онзи свят… Като камъните си, те и дом съграждат, ала и убиват!
— Според човека — прекъсна я Никола и стана и мина покрай нея, сякаш тя бе камъкът, за който говореше. Нямаше време за празни приказки: пито-платено!…
Но по улицата, по която пое, отново се върна към казаното от Кокалестата. Тя, както и да е, малко го познава, но Сидеров би трябвало да се досети, че човек, който крои файтоните според хората, преди туй е разбрал кройката и на самите хора. Е, захапката му може да е по-силна от тази на другите, като на онзи чуждоземен пес, но нали точно такава захапка му трябва сега, та да може за няколко години да отхапе толкова, колкото ще е нужно за целия живот на онова — захвърленото…
По-нататък, обаче, съсредоточи вниманието си на упътванията, които му даваха срещнатите минувачи за Дома за бездомни деца. Дом!… — помрачняваше все повече Никола. След час лутане стигна покрайнините на престолнината и спря пред висока ограда с железен парапет.
Тук изведнъж усети, че дългите зимни месеци на размисъл бяха измамно притъпили болката и горчивината от непомерното зло у него. Когато съгледа през ръждивия парапет на оградата дрипавите, недогледани и недохранени деца, наподобяващи бездомни врабци след тежка и гладна зима, душата му простена: „Къде е неговият непомерно хубав дом, къде — първородният му внук!…“
Впи ръце в ръждивите железа, а очите си в рояка деца и си наложи да гледа. Да гледа! То бе част от тежката плата, която трябваше да плати. И пак да гледа, защото искаше сам да познае внука си. Кого ли ще разпознае в него: себе си или жена си, Зорница или младия Никола, или от всеки по нещо? Знаеше, че детето е на две годинки, знаеше и недъга му, ала от вълнението ли, не виждаше подобно дете…
— Хей, байно, я се разкарай! — сепна го женски, но по мъжки дрезгав и пресипнал глас.
Притежателката на този глас се оказа много ниска и много дебела жена, с цигара в устата и тънка, жилава пръчка в ръцете.
— Разкарай се, рекох! — повтори дебеланата. — Тук няма нищо за гледане. Те са гледани, та прегледани. Айде!…
Дебеланата се отдели от вътрешната страна на оградата, до която бе стояла, и тръгна към него с поклащаща се, патешка походка. Бе около шейсетте.
Никола не успя да й отговори. Нещо изведнъж стегна гърлото му, а ръцете му така стегнаха ръждивите железа на оградата, сякаш се готвеше да ги превие или изтръгне. Иззад дебеланата съзря къдрокос малчуган, който съсредоточено драскаше оградата с парче от керемида. Парчето керемида бе голямо, оградата — неравна, поради което цялото му малко телце участваше в това усилие. Единствена лявата ръка на малчугана висеше безжизнена, чужда…
— На сакатото ли се чудиш? — отгатна погледа му дебеланата. — То си е за чудене — сакато, а все драска, рисува — художник! — Дрезгавият й глас премина в дрезгав смях, ала тя бързо го спря и пак му посочи пътя: — Айде, тръгвай си, че трябва да пазя „художника“ от тия хайти! — И тя кимна към боричкащите се деца: — Дали защото не е като тях, все налитат връз него — ту керемидката му вземат, ту рисунките му изтриват, ту го поступат…
В дрезгавия й глас се прокрадна неочаквана доброта, която даде смелост на Никола да попита:
— Мога ли да си взема едно… да го осиновя? — кимна към децата.
Дебеланата видимо се промени, изгледа го с подозрение, сякаш премерваше и претегляше, а ръцете й заогъваха тънката, жилава пръчка, преди да му отговори:
— Можеш да си вземеш — рече. — Ама с осиновяването не бързай, има ги разни, първо го опознай, опознайте се и… тогава.
— Добре, ще дойда подир седмица.
— Твоя работа. От дека си?
— От тук — отвърна той.
Тя не му повярва, поклати глава, но нищо не рече и се отправи към малчугана, към когото вече се прокрадваха двама палавника.
— Ида! — заплаши ги тя и те начаса побягнаха. Никола със сила се откъсна от ръждивия парапет на оградата, със сила и болка, сякаш желязото бе обледено и късаше от дланите му живо месо. Тръгна си с невиждащи очи, в гледа им бе останал само къдрокосият малчуган — отиваше си бързо от него, а всъщност вървеше забързан към него — мислите му го носеха все натам: Значи, мога да не го осиновявам веднага! Това е добре… След време майка му и баща му сами ще си го осиновят. Като му дойде времето, за да е всичко по реда си — той само ще изтегли и върже скъсаната нишка, а по-нататък те ще си я втъкнат в тяхното си платно, където й е мястото. Той само ще поправи злото, непомерното зло по непомерна хубост.