— Лека нощ! — въздъхна повторно Сидеров и, като откъсна с усилие очите си от Никола, врътна се и си тръгна.
Никола го изпроводи с уморен поглед и уморена мисъл: „Сидеров е там, където са парите! Свърши комисионната му при Никола, свърши интереса му към него…“ Ще си намери друг, други — улиците на престолнината са пълни с гмеж-дивеч за вълци като Сидеров!
Тази гмеж и сега бучеше в съседните улици, сякаш престолният град бе кошер от нощни пчели, които се събуждат и зажужават от първите светнали прозорци. Но и близката гмеж, и близките светлини бяха безкрайно далечни за Никола. Близка и острозъба бе единствено захапката на самотата, която го притискаше и смазваше до прясно варосаната стена. На какво и на кого да се опре, та да се вдигне?… И изведнъж, пред уморените му очи изплува друга стена, стена-ограда, о която самотата бе притиснала къдрокос малчуган, опитващ да си пробие път към широкия свят с парче от керемида. Пред него — стена, в слабата му ръка — керемида, а зад него сляпа детска ожесточеност, възпирана от една тънка пръчка. Но кой ще възпре ожесточеността, когато малчуганът надрасне оградата и прекрачи в широкия свят!
Пред това видение ръцете му несъзнателно се впиха в коленете му, очите му намериха опора в тъмнотата, дъхът му — в земята под него и той бавно, мъчително бавно се заизправя, отривайки с гърба си прясно варосаната стена. Дрехата му стържеше стената, сипеха се люспи от вар, от коленете му — болка, от очите му — сълза… Но се изправи.
И, отърсил сякаш умората и самотата от себе си, прииска му се начаса да похване работа. Ала не можеше. Престолнина е, град, къщите една до друга, людете един до друг, а нощта е една за всички — за отмора и сън. Утре!
Щом светът е малък, както казва Кемерката, какво остава за един престолен град, колкото и голям да е — срещат се човеците в него!
Оказа се, например, възрастната благородна дама със свирепия пес, бе главната настоятелка на Дома за бездомни деца. Тя не позна Никола, ала злопаметният звяр застана между тях и не го изпусна от очи до края на разговора, който водеха. Всъщност говореше настоятелката, след като чу намерението му:
— Правите голямо благодеяние, но поемате и голяма отговорност — рече благородната жена. — Дано Бог ви даде сили да го изведете до край. Защото едно добро дело е угодно Богу, когато стигне добрия си край!
Но докато чакаше главната настоятелка, дебеланата с жилавата пръчица го посрещна по-иначе и по-други приказки му наприказва. Изстъпи се пред него, огледа го с подозрение и го заяде направо с дрезгавия си глас:
— Сакатото искаш да вземеш, нали? Сетих се аз още миналия път… — Смукна от цигарата, очите й се стесниха до цепки и гласът й изведнъж озлобя: — Пърчовски грях ще поправяш, а? Не клепай, познах по приликата. Господ се грижи тя да личи най-много в мърсуването.
— Не е мой грях — намръщи се Никола.
— Не съм казала, че е лично твой… — А тесните й очи казваха: „Знаем ги тия, ако не е твой, на сина ти е!“
— Не питай — рече с променен глас Никола, който озадачи дебеланата: „Тук работата, комай, е по-дълбока, по-грозна…“ И тя отмести тесните си очи към къдрокосия малчуган, който пак драскаше с керемидка стената на обичайното си место.
Никола въздъхна:
— Един ден сама ще разбереш, ако… приемеш да се грижиш за него?
Дебеланата се сепна. Предложението му я завари неподготвена, най-малко бе очаквала нещо подобно.
— Колко ти плащат тук? — попита той.
— За единия хляб — отвърна безхитростно жената. — Повече не ми и трябва, сама душа съм. А, виждаш ме, да чистя стълбища не е за мене… — И късите й дебели ръце безмилостно очертаха късото й, дебело тяло.
— Ако ти плащам малко повече, и храната — отделно, ще се съгласиш ли? — Но му се стори, че дебеланата се готви да откаже и побърза да добави: — Поне през деня! И аз съм сам, а трябва да работя.
— Тук, в престолнината?
— Тук — потвърди той. — Купих къща, работилница…
— Заради него…? — посочи малчугана тя.
— Заради него.
— Що да не опитаме — рече неочаквано простичко дебеланата.
След което погледна жилавата пръчица в ръцете си, скърши я на две и я пусна в нозете си.
— Иди към входа — рече му, — госпожата вече идва! Аз ще доведа детето там.
Той вдигна вързопа от оградата, в който бяха новите дрешки на внука му, и се отправи към главния вход на Дома. Беше доволен, още първия път бе оценил привидната грубост на тази жена, безцеремонната й прямота и безхитростност, а сега напълно се увери в тях. Освен това, детето я познаваше, бе свикнало с нея, както и тя с него — личеше привързаността й: Защо да търси друга, да налети на някоя фльорца, лъжкиня или крадла?…