Магда — така се казваше дебеланата — остави Никола да се разплаща с файтонджията, а тя поведе детето към прясно варосаната къща в дъното на двора. Вървеше и придирчиво оглеждаше всичко. Детето гледаше право пред себе си. А Никола, припряно разплащайки се, не отделяше очи от детето: То вече бе тук, най-сетне, в своя си дом!… „Внукът на Никола!“ Ала в детските му очи, освен познатата топлина, говореше и непознат за Никола огнец, който го развълнува и смути: Дар Божи ли е, или знак от орис, или…?
Когато влезе в къщата, Магда го посрещна с първите си разпоредби:
— Южната стая, слънчевата, ще е за детето! За мене — кухнята. Само че ще ми трябват… — И тя разпоредително изброи съдовете и продуктите, които й бяха нужни, за да стане кухнята кухня!
— Отивам — кимна Никола. — Днес аз ще пазарувам, но по-нататък тази грижа ще е твоя. Не съм придирчив, искам само здрава и силна храна. А ще спя в предната стая, за да не ви будя, ставам рано.
Усети се, че и той се разпореждаше като Магда — ясно, просто… здраво — думите означаваха точно това, което казваха! Погледна детето и кимна повторно, но само на себе си, то стоеше в новите си дрешки изцяло променено, ала не бе забравило парчето от керемида — стискаше го в здравото си юмруче и сякаш недоумяваше къде би могло да драска по тези снежно бели, варосани стени!…
Но след час, когато Никола се върна с покупките, очите на детето светнаха: между покупките имаше няколко рисувателни блокчета и кутия цветни моливи. Преди да поеме неочаквания подарък, обаче, то грижливо пъхна в джоба на панталончето си парчето керемида.
Магда вече трополеше със съдовете в кухнята.
— Ела… дядовото! — рече тихо и стеснително Никола. — Ела да ти покажа работилницата, после ще си рисуваш.
Детето с нежелание остави блокчетата и моливите, но послушно пое ръката на Никола. Той изтръпна: най-сетне тази малка ръка бе на мястото си и поставяше всичко на мястото му! Въздъхна и поведе детето към работилницата.
А там му рече:
— Сега двамата ще измайсторим нещо…
След миг работилницата се огласи от познатите звуци на триона, рендето и теслата, изпълни се с познат, а странно упойващ мирис на пресни стърготини, сякаш Никола за първи път похващаше дърво и инструмент в ръцете си. Не за първи път, но той за първи път майстореше нещо за първородния си внук! След като не му бе писано да му измайстори люлка, сега майстореше друго…
Към обяд, когато се връщаха в къщата, двамата носеха ниска четирикрака масичка и детско столче. На лицата им бе изписана еднаква гордост и радост.
Детето веднага се настани на огладеното столче, пред огладената масичка, и разположи върху нея блокчетата и цветните моливи. Никола с удивление се загледа в него. Колкото парализираната ръка на детето несръчно притискаше блокчето, толкова по-сръчно здравата му ръка водеше цветния молив по листа. Под него се раждаше и оживяваше какво ли не: къщурки и дървета, кучета и котки, коне и файтони, деца — един неправдоподобен, а странно истински, жив свят!
В края на този първи ден, след вечерята, Никола погледна Магда и рече:
— Май… ще върви?…
Ала тя му отвърна едва в края на първия месец:
— Ще върви… изглежда.
След което се замисли и заизброява:
— Като три кръпки сме тримата, но от здрав плат… А ти си подреден човек, работлив — не пиеш, не скиташ… Работата ти е доходна — богати хора те търсят, богато ти плащат… Но за мене си още не мога да повярвам! За малкия Николчо вече знам, неговият му късмет го е намерил, ами аз… И до кога?
— До когато ти решиш — отвърна й Никола. — И тримата да останем в тази къща, и повече да станем, дай Боже!, пак ти ще решаваш.
Клепките на Магда припърпаха и тя побърза да се скрие в кухнята.
Чудно как тази пълна и на години вече жена успяваше да остане почти невидима, незабележима през по-голямата част на деня в дома му. И как вършеше работата си така, сякаш тя сама се вършеше: късите й ръце като че ли имаха невидими продължения, които стигаха до всичко и смогваха на всичко!
Когато запролети истински, с топло слънце и разлистени квартални градинки, Магда поведе малкия Николчо „на въздух“, но ръцете й пак насмогваха на всичко: къщата светеше, яденето бе готово на минутката, детето бе чисто, облечено, нахранено и здраво. Никола почти не я виждаше, рядко разменяха и по някоя дума, но късно вечер непременно разглеждаше блокчетата на Николчо.
Веднъж, бе вече в края на лятото, разглеждайки пак детските рисунки, изведнъж потъмня и викна към кухнята: