— Магдо, ела тука!
Държеше в ръцете си рисунка, в която разпозна главната надзирателка на Дома за бездомни деца със свирепия пес до нея.
— Не съм го водила там — отгатна подозрението му Магда. — Срещнахме я в една градинка, наблизо. Много се зарадва на Николчо, изглеждал чудесно, рече. А като надникна в блокчето му, изуми се: „Дар Божи!“ — възкликна.
Никола се успокои. Доразгледа рисунката и се засмя:
— Ама как ги е изтипосал — същите! — И погали русите къдри на момчето. Но то си остана замислено, затворено в себе си.
Освен безжизнената му лява ръка, напоследък Никола се тревожеше повече от тази негова затвореност, недетска, но корава като лешник. Не бе нито свян, нито страх, нито защита към нещо отвън, а… сякаш пазеше нещо вътре в него!
— Дали не му е останало от приюта…? — попита Никола.
— Не е — поклати глава Магда. — У другите деца защо го нямаше? Има си нещо в себе си, което пази. Дарба ли е, що ли, не знам, но си има. Божа работа! — заключи. И добави успокоително: — Като е здрав и читав, не го мисля. Виж как се източи и наля за една пролет и едно лято!
Николчо наистина бе видимо „отхвръкнал“. Вече ясно му личеше, че има яките кости на баща си и дядо си и че ще гони и ръста им. От Зорница бе взел само русите къдри и очите, и иконната удълженост на лицето й. Нещо Богородично имаше в детското му личице, докато раменете, шията и всичко останало подсказваха бъдещия силен мъж. Силен, но с дълбока, спотаена сила, бистра до дъното чак, където обаче лежеше онзи корав лешник…
— Дано да е за добро — рече на себе си Никола.
Магда не чу думите, но се досети какво си орисва този състарен само в очите и лицето петдесетгодишен мъж. Усойна мрачина лежеше там, толкова усойна, че никога не се вдигаше, дори сега, когато се бе малко поразвеселил. Но тя знаеше мъката му, непомерната му мъка от непомерно зло, ала си мислеше: „Защо да няма на тоя свят непомерно добро!“ Като гледаше Никола, като гледаше малкия Николчо…
Е, туй не е лъжица за нейната уста, тя не е Кемерката! От нея се иска тези двамата да са здрави, читави и сити — толкоз.
Същото казваха и съселяните му.
Веднъж в месеца Никола минаваше през онзи пазар — вест да чуе, вест и армаган да изпрати — и съселяните му го успокояваха в един глас:
— Здрави и читави са твоите! — казваха.
А сетне изреждаха и всичките селски новини, като не отминаваха и Кемерката. Подир нея, обаче, винаги питаха:
— А ти пълниш ли твоя кемер тук, Никола?
— За туй съм дошъл — отвръщаше той късо.
— Личи си…
Оглеждаха го любопитно, но и малко стъписани. Градските дрехи го правеха друг, а и той самият бе станал, някак, друг. Мрачината в очите му бе мрачина на заможен човек, силата му бе по градски лустросана, суров по градски, и дори прошарен по градски. Гледаха бялото в къдрите му и не пропускаха да отбележат:
— Николица и тя побеля, съвсем…
Знаеше. Нали пръв видя внезапно побелелите й коси в нощта на второто раждане на Зорница. Но кимваше:
— Стареем.
Можеха ли съселяните му да не споменат Николица: „Кого да упрекнеш — човеци, за какво да ги упрекнеш — хубост!“
Връщаше се от пазара успокоен, но с размисъл за Кемерката.
В ръката му тегнеше пълната с плодове и зеленчуци кошница, които купуваше от съселяните си. Така хем им помагаше в бедняшката търговийка, хем се разтъжваше със селото: знаеше кой плод от чия градина иде, та дори от кой край на градината; какво слънце го е греяло, каква вода го е поила, какъв вятър го е оплождал, чии пчели… Носеше всичко това в кошницата, попоглеждаше го навремени, а навремени сякаш чуваше и гласове, останали между плодовете и зеленчуците, и селския вятър, и бълбукането на селската вада. Но, накрая, сянката на нощта винаги припадаше над селото и всичко това стихваше, погасваше, заспиваше. Тогава той чуваше потракването на броеницата на Кемерката и усещаше, като далечен дъх, непомерното й будуване — помислите и промислите й по непомерното.
Повече от сигурен бе, че тези нейни помисли и промисли пак се въртят над непомерно хубавия му дом и над Николица, там бе непомерното в селото, там бе паднало и проклятието над него, и… още нещо имаше — най-отдолу: под най-тъмната сянка на нощта, под най-тъмното на дома му, под най-дебелия лед в очите и душата на Николица! Но какво?…
Повече от сигурен бе, че този въпрос, измъчващ Кемерката в дългата сянка на нощите, стои над дома му, както кукумявката стои на всеки покрив, под който витае нещастието — приближаващо, дошло, или отминало. Стои, но отговор не може и не може да намери, премного е скрит отговорът, пренадълбоко, пренатъмно, под предебел лед. Отговорът е в кукумявката, ала можеш ли отгатна какво крие неподвижната топка от сиви пера, застинала на покрива, какво крие безшумният й летеж, или зловещият й крясък, като глас на тъмната доба? Не можеш, непосилно е, непосилно дори за промисъла в непомерното будуване на Кемерката. Дано да си остане непосилно, дано никога да не го провиди — нито тя, Кемерката, нито някой друг!