При тази мисъл Никола тръсваше глава, пропъждаше я, пропъждаше и всички други, и си влизаше във варосаната къщурка само с пълната кошница.
Подаваше я мълком на Магда, мълком вечеряше и си лягаше.
А на заранта, рано-рано, все така мълком се нахвърляше на работа в работилницата, и мълком посрещаше и изпращаше пребогатите си клиенти.
— Златни ръце и заключени уста! — чуваше да казват някои от тях.
— Но и цените му златни… — добавяше друг по-тихо. „Златни, разбира се, отвръщаше мислено Никола, за злато се плаща със злато!“. Той нито съжаляваше, нито щадеше пребогатите си клиенти, гледаше само работата му да е добра и все по-добра. Тя, работата му, повишаваше цените и цената му. Защо да съжалява тези престолни и извънпрестолни „Сидеровчета“, повечето от които носеха в претъпканите си портмонета немъчени бащини пари. Щом с тях плащаха, скъпо и прескъпо, мърсуванията си из шантаните, защо да не плащат със злато златните му ръце — ще плащат!
И те плащаха все по-скъпо. Никола бързо схвана къде се крие болния гъдел на богатите му клиенти и започна да добавя на файтоните лъскави бронзови и пиринчени дрънкулки, лайсни и сгъваеми кадифени стълбички, или сгъваеми масички, с гнезда за бутилките и чашите, за пепелниците и пурите, за огледалца и пудриери. Неговите файтони за миг се превръщаха ту в сепарета, ту в будоари, ту в малки, интимни спални, които се откриваха или скриваха, пак за миг, според желанието на жадните за показ и прикритост „Сидеровчета“. Тези добавки почти не му струваха нищо, но високо вдигаха цените на файтоните. Скъпо плащаха, само за добавките, и бившите му клиенти, които идваха да им постави само тях, добавките.
Ще плащат! Той се е врекъл да плати бъдещето на сакатия си внук с измъчените си ръце и душа, те ще плащат с немъчените си пари. И се нахвърляше с удвоена и утроена стръв на работата. Започна да става още по-рано и да си ляга още по-късно. В „тъмните“ часове на утрините и вечерите свършваше всичката тиха работа, за да не пречи на никого. Отдавна бе надвил на харчовете си и парите му в банката се множаха всеки месец.
— Преуморяваш се — мъмреше го Магда. — Прекаляваш, някой път ще заспиш със залък в устата.
Вместо отговор, той се поваляше неразсъблечен в леглото и мигом заспиваше. Тя хвърляше завивка отгоре му и клатеше глава хем недоволно, хем удивено:
— Да бях умряла, нямаше да знам, че има и такива на тоя свят — часовник, пружина!…
Гледаше изострените черти на лицето му, полусвитите и потръпващи пръсти на ръцете му и, някак, гладното му за сън дишане, но гладно по-скоро да се наспи, та по-скоро да се надигне, и пак поклащаше глава над него:
— Непомерно… Непомерното на онази, Кемерката, изглежда се е вселило и в него. Уж, за добро, ама…!
През зимата работата на Никола сама намаля. Едно, че секнаха клиентите му от близките и далечни градове, до които бе стигнала славата му на първи майстор на файтони, и, друго, че файтоните в престолнината започнаха да се търсят по-малко — заможните му клиенти се бяха хукнали към новите моторни возила, автомобилите. Но тогава, пък, в него се всели друга треска, треска по друго…
Тази треска му я донесе един странен мъж в един късен зимен следобед, когато мъжът влезе в работилницата на Никола. Този мъж бе странен всякак и във всичко: в облеклото, в походката, в начина, по който бе захапал кокалената си лула, в начина, по който гледаше, в начина, по който присъстваше в работилницата — наистина всякак и с всичко бе странен този непознат мъж. Непозната порода, която Никола виждаше за първи път.
Мъжът влезе свойски, сякаш лулата, която го водеше, го правеше свой на всяко место, но не натрапчиво и нахално свой, а по един естествен начин, като присъствието на всичко естествено на този свят. Бе облечен дебело, а разгърден до пъпа. Окото му над лулата жумеше присвито, докато другото гледаше широко отворено. Единият му крак стъпваше право, другият леко странеше. И устата му, една уста, а двете й половини бяха различни — едната непрекъснато дъвчеше лулата, с другата поздрави:
— Здрасти — рече непознатият с простуден и опушен глас. Естествено, помисли Никола, както се е разгърдил на тоя сняг и както не изпуска нито за миг опушената си лула! И, кой знае защо, едва сега обърна внимание на дългата лъскава грива на непознатия, която преминаваше в къса, широка брада. Той целият бе къс и широк, несиметричен и естествен, друг не би могъл да бъде. Присъствие и толкоз!