Много по-късно, когато двамата с непознатия бяха обходили десетки антикварни магазини, частни домове, ателиета и галерии, когато опозна един друг свят и стотиците обитатели на този друг свят, той научи и другата дума на присъствието на непознатия — личност!
— Здрасти, съседе — поздрави повторно непознатият.
„Съседе?…“ — повдигнаха се малко веждите на Никола.
— Точно така, съседи сме! — потвърди непознатият.
А у Никола се прокрадна усещането, че двете очи насреща му имат различно предназначение: широко отвореното го оглеждаше отвън, а присвитото — отвътре.
— Само ей този пчелен кошер ни дели — кимна към отсрещната жилищна кооперация непознатият. Кооперацията наистина приличаше на пчелен кошер с нейните пренаселени пет етажа. — Съседи и почти колеги! — подчерта мъжът. — Защото, чувам, постигаш изкуство в занаята си. А аз съм художник. Бараката ми е от другата страна на кооперацията. Казвам се Дуков, Христо Дуков — художник.
— Никола — рече простичко Никола.
— Те, това е! — възкликна художникът. — Никола и толкоз. В моите среди се убиват да притежават тази простичка краткост — име!
Като каза това, Дуков изтръгна лулата от дясната половина на устата си и кимна:
— Та, дошъл съм при тебе, майсторе, да ми сковеш два статива. Проста работа, ако искаш, ще ти ги начертая, или ела да хвърлиш едно око на стария ми статив. Хем и ти ще видиш моята колиба.
Последното Дуков изрече като най-естествената покана между двама отдавнашни познати.
— Ще дойда — отвърна Никола. Този странен мъж бе предизвикал любопитството му и той поиска с очите си да види обстановката, в която работеше. Освен това, нали тази обстановка може да се окаже бъдещият свят на Николчо, ако… дарбата на детето е истинска дарба! Той трябва да знае какво иска и какво дава тази дарба.
Изтупа ръцете си и дрехите си, сложи в джоба сгъваемия метър и последва Дуков. Когато се изравниха, се оказа, че макар да бяха много различни и Дуков стъпваше по неговия странен начин, стъпката им бе еднаква. Вървяха, без никой от тях да се насилва или сдържа. Току-що се бяха запознали, а Никола имаше усещането, че са отдавнашен впряг.
— Ще си допаднем — измърмори Дуков с половин уста, захапал отново кокалената си лула. — Когато вървиш с един човек и не се насилваш, не те притеснява и не ти пречи, означава нещо много!
Юмруците му все така разпъваха широките джобове на широкия му панталон, кокалената лула стърчеше и го водеше свойски, очите му оглеждаха околния свят отвън и отвътре, а гласът му — простуден и опушен — внушаваше уют, както и димът на комин в снежен зимен ден. Този човек правеше всяка обстановка своя! — удиви се Никола.
Когато минаха по тъмен, приземен проход с две врати през жилищната кооперация, изведнъж се озоваха на дъното на гигантски кладенец, иззидан от всички страни с еднакви пететажни кооперации. Точно в средата на дъното му сивееше неугледна едноетажна къща, като забравена или изпаднала от друго време тук, в кладенеца.
Достъпът до къщата се оказа труден, осеян с препятствия.
Трябваше непрекъснато да прекрачват или заобикалят като че ли безброй гипсови и мраморни торсове, глави, ръце, крака, захвърлени и застинали в невероятни пози, различно потънали и различно стърчащи от снега — гробище, разровено и изоставено от шайка мародери!
— По-рано тази къща е била ателие на скулптор — промърмори обяснително Дуков. — Тези… трупове са от него, брак. Каквото не му харесвало, отварял вратата и го запращал навън — кое както падне, от кое каквото остане — стоят си…
Никола потръпна. Тук студът бе проникващ, пронизващ.
Но в ателието бумтеше грамадна печка-варел и обширното помещение, преградено в дъното със завеса и ярко осветено от две мощни електрически крушки в двата му края, бе изпълнено с топлина и мирис на бои. А цветовете, извиращи от множеството платна, го замая. Сякаш бе попаднал в свят, създаден от силни удари на четка, със силни цветове, излъчващи покоряваща сила. Точно по мярката на Дуков! — помисли Никола.
— Те ти го статива — посочи с кокалената си лула Дуков статива, на който бе положено недовършено платно с гола жена. Ала забелязал, че Никола се вглежда в останалите платна, засмя се: — Цапаници, нали?
— Не са — поклати глава Никола. — Не разбирам, не знам какво са, с метър не мога да ги премеря, но не са цапаници. Щом… хващат с такава сила! — Друга дума не можа да намери, но наистина се чувстваше хванат от яки ръце, яко разтърсван и як дъх дишаше в лицето му, в душата му направо.