Погледа му бе приковало платно, в което разпозна гробището отвън, но на платното то бе станало друго и му казваше съвсем друго: от гипсовите и мраморни глави го гледаха живи човешки очи, торсовете имаха живи човешки крайници, каменните уста издаваха живи стонове, живи викове, жив и страшен смях; каменните фигури се бяха вплели една о друга, една в друга, с живи ръце, крака, бедра и викове — търсеха се и се разкъсваха сякаш… Живи камъни, или вкаменени живи бяха тези трупове, или едното и другото? И гробището отвън ли бяха, или светът навън, целият?…
— Нарекъл съм я „Пред работилницата на Твореца“ — обади се простинало Дуков. — Един бракуван, захвърлен на земята свят, който, напук на своя Творец, живее, плоди се, убива се и възкръсва — с вик на животинска страст и с вик на човешка болка. Камък и плът, плът и камък… по равно!
Никола потръпна и тук, в затопленото ателие, от стократно по-проникващ и пронизващ студ.
— Свят… — изрече тихо. След което въздъхна: — И твоята не е лесна!
Дуков го огледа отвън и отвътре: „Приличаме си, изглежда, щом от пръв поглед позна света. И твоята не е лесна, друже!“ Един човек, за да познае нещо, трябва да го е опознал, преживял.
— И всичко туй иде от непомерното в човека — рече мрачно Никола.
— Непомерното! Добре го рече — кимна Дуков. Присвитото му око се присви още повече.
— Не аз, Кемерката го казва… — понечи да обясни Никола, но млъкна.
Иззад паравана в дъното на ателието се обади женски глас:
— Маестро, готова съм, ще почваме ли? — попита.
Но не дочака отговор, а веднага издърпа завесата. Мощната електрическа крушка заля със светлината си немлада жена, заметнала голотата си с тънко, прокъсано чердже. Жената спря точно под електрическата крушка, отпусна се на колене и протегна ръцете си към светлината, и лицето си, и очите си — цялата… Тънкото, прокъсано чердже се свлече от раменете й и светлината безмилостно обля голотата й отгоре, смивайки собствената й сянка под нея.
Никола не се смути, той вече познаваше тази жена, но през очите на Дуков, тя бе недовършеното платно на статива, където бяха истинските й форми, измерения и внушения: несъразмерно развита женска фигура — мощна и тежка от ханша надолу, вкопана сякаш, а с мършав, релефно оребрен гръден кош, от който се източваха тънка шия и тънки слаби ръце, устремени към слънцето… Ала то бе отчайващо високо! За да го достигне, жената бе стъпила върху сянката си, но какво е една сянка, а тя е всичко, което човекът има под себе си — всичко останало е по-високо от него!
„Нощта е сянка“.
И човекът е сянка.
Дуков вече бе седнал разкрачен пред статива и нанасяше наистина силни удари с четката върху платното, понякога с дръжката на четката, понякога направо с яките си пръсти, отново бе захапал кокалената си лула, но свободната половина на устата му издаваше едно почти ковашко „Хъ… хъ… хъ…!“
Никола излезе от ателието. Когато притвори вратата зад себе си, от гърдите му се изтръгна дълъг издъх, след който вдъхнатия зимен въздух го замая. Сякаш бе изплувал от дълбока вода. Как този Дуков издържа по цели дни в тези дълбоки води? — запита се. Но тревогата му бе, всъщност, за малкия Николчо!
На другия ден, когато отнесе готовите стативи, художникът го покани на чашка коняк. Разговориха се. И, от дума на дума, стигнаха до замиращия занаят на Никола. Точно тогава Дуков му предложи:
— Защо не се захванеш с направата на мебели? — попита. — Но не с обикновени сандъци и шкафове, каквито всеки може, а с уникати — с произведения на изкуството! Ръка имаш, око имаш, и останалото го имаш, нужно ти е само да видиш подобни уникати, да ги усетиш. А това ще рече да усетиш времето им, защото те носят белезите на своето време. От там нататък, помози Бог, както се казва, и дарбата Божия в тебе — може да оставиш в дървото белезите на днешното време. Опитай!
— Къде да намеря тези… уникати — сви рамене Никола.
— Това е моя грижа — успокои го Дуков. — Заложните къщи и антикварните магазини са претъпкани с мебели от цяла Европа, от различни епохи. Има ги нарисувани и в платната на старите майстори. А навсякъде има хора, от които ще чуеш полезни знания за времето, в което са родени мебелите и платната. Така че…
Така че от този ден Никола започна да отделя по няколко часа, предимно вечер, за да обхожда заложните къщи и антикварните магазини в престолнината, изложби и частни колекции, домове. Пред Дуков вратите се отваряха широко, с готовност и респект, а той начаса ги „присвояваше“ с кокалената си лула, с юмруците в широките си джобове, с разновиждащите си очи, с простудения си и опушен глас — с присъствието си. Личност!… Отваряха се и устите на знаещите. Никола слушаше, гледаше, попиваше и дори опипваше потъмнелите дърворезби, олющените ъгли, скритите сглобки, ключалките. Търсеше и откриваше с какви знаци и белези, с какви форми и цветове е останало времето в мебелите, как са го постигнали старите майстори, къде са успели и къде не да вплетат дори душата на това време.