Ето я разликата! — казваше си мислено Никола. — Докато и най-добрият занаятчия може да вземе „мярката“ на отделния човек, както правеше и той, то художникът, творецът, вземаше мярката на света и времето. Дарба. Но и страшна орис да живееш в дълбоки води — да виждаш до дъното, да разплиташ сплетени корени, а да те тегли слънцето!
— Така-а — проточи един ден Дуков, — повече от това бедната ни престолнина не може да ти покаже. Видяхме почти всичките й антики и уникати. Каквото си взел — взел си от старите майстори и старите времена, сега е време да гребнеш и от днешното. Вярно, в шепата си имаш немалко от него, познаваш беднотията му, но трябва да видиш и местата, където днешното ври и кипи — ферментира… А тези места са кафенетата и кръчмите на художници-голтаци, на писатели-голтаци, на артисти-голтаци, които са голтаци, но и маята на времето.
„Художници-голтаци!“ — звънна тревожно в Никола простудения глас на Дуков. Но самият Дуков не бе голтак. Вярно, бе сам, пълен самотник, ала домът му, в който веднъж се отбиха, бе тежък, богат дом. Дом, който отвън и отвътре струваше много пари и, като стопанина си, внушаваше присъствие. Отделно, дето Дуков навсякъде харчеше с широка ръка, та в кафенетата и кръчмите го посрещаха с почит и уважение.
— Но ти не си голтак — рече му Никола.
Дуков махна с ръка:
— Късметлия съм. Но късметлиите са малко, единици, един на хиляди. Светът е на твоите Сидеровци, Никола, най-малкият Сидеров е по-богат от най-големия художник, писател, артист. Но какво да се прави — свят!
Свят, но този свят очаква и неговия внук и щом не може да се разчита на късмета, той, Никола, трябва да се залови здраво за мебелите-уникати. Клиентите му пак ще бъдат заможни и презаможни хора, пак ще плащат скъпо и прескъпо, а, от друга страна, и не на последно място, в изработката им имаше сладост, творчество, както казва Дуков. Този странен Дуков само за два месеца му отвори очите, та сега Никола не можеше да се нарадва, че виждаше по-нашироко, по-надълбоко и по-нависоко — уж, прогледна във времето назад, а започна да му се прояснява и днешното време.
Във вечерите, завърнал се от многочасовото мешане из гмежта и кипежа на престолнината, хапнал надве-натри, бързаше да утоли истинския си глад с усвояването на видяното и чутото: докато ръцете и очите му пресъздаваха в макети новите форми, сглобки и дърворезби на мебелите-уникати, мисълта му подреждаше и преподреждаше чутото, наученото, усетеното. Защото, както имаше скрити сглобки и ключалки в мебелите, така и в думите имаше скрит смисъл, скрити белези — думи-ключалки, които можеш да отвориш само ако им намериш отключа.
Тези вечери в дома му бяха от тихи по-тихи. Магда плетеше нещо, малкият Николчо си рисуваше, а той, понесен от мислите си, бродил из широкия свят, отново и отново се връщаше към своя дом: Домът му разполовен и светът разполовен… все от непомерното! Непомерна хубост и непомерна грозота, непомерно богатство и непомерна бедност… „И това е светът двадесет години след последната голяма война, двадесет години след разрухата, рече веднъж Дуков. Материалната разруха и раните отдавна са зараснали, а в човека тази разруха сякаш продължава, продължава… Една кошмарна тиха и невидима разруха, която разполовява, за да разполови той пък, след това, света — в един миг! И всичко пак започва отначало…“
Човекът и светът, ще рече, са направени от две половини, като картините на Дуков: камък и жива плът, душа и купчина месо, стъпило единствено върху сянката си. Студена е тази сянка, хаплива, като змия под камък, но разполовеното няма друго под себе си. Значи… трябва да се събере, да се слепят двете му половини. И на него му е време да събере двете половини на разполовения си дом…
„Ех, жено, жено!“
Ала мълком преглъщаше неизречения стон и бързаше да отпрати мислите си към по-прости, но по-важни засега неща: какви нови машини и инструменти да закупи, колко и какви благородни дървесни видове ще му трябват за скъпите мебели, какви бои, лакове, лепила. Вече е заръчал на Добри, неговият стар познайник и редовен доставчик, да се разгледа за орех, ясен, бук и да уговори всичко. Добри вече не е онзи изпосталял бедняк, който не можеше да изхрани кончето си, чифт каруци с два чифта охранени коне работеха за него. А Никола получи и първата поръчка — библиотечен шкаф от орех — Дуков, разбира се!