Пукне ли се пролетта, започва новата работа.
Но преди това… преди това трябваше да свърши последното и най-тежкото — с двете си голи ръце да събере и слепи разполовения си дом.
„Ех…!“
Един ден, когато пролетта се бе укрепила и времето се затопли, та се протегнаха ясни, меки и слънчеви дни, той рече на Магда:
— Няма да ме има около седмица.
„Знам!“ — кимна тя. Но не знаеше, не за балкана за дървен материал се стягаше този път Никола, а за село. Беше му дошло времето, всякак и на всичко: внучката му е на годинка, Зорница вече е стъпила на стъпката си, тук той има къде и с какво да ги посрещне, а мебелите-уникати обещаваха добри пари, но му бяха необходими и ръцете на младия Никола, и… най-важното, време бе домът да се събере. А Николица, както реши…
Знаеше какво му предстои, но знаеше, че е последното — да каже истината на младите и да ги събере с първородния им син. Само че това не можеше да стане на село, а единствено тук, в непознатата и неизброима гмеж на престолнината, гмеж, в която преди две години сам се заричаше никога да не нагазва, а сега в нея трябваше да нагазят децата му и внуците му. Нямаше друг избор, гмежта хем скриваше, хем добре плащаше занаята му. Ето, след библиотечния шкаф Дуков поиска маса, столове, диван — все орех, все скъпи и прескъпи. И веднага заваляха поръчки. Парвенютата на престолнината, които кокетираха с името на големия художник, не можеха да се лишат от обзавеждане „а ла Дуков!“. А за Никола се заговори: „самобитен талант… Дуков на интериора… Уникатите му чудесно пасват на платната на Маестрото!“ Никола подозираше, че това е подшушнато и внушено от самия Дуков, но художникът нито потвърди, нито отрече:
— Еснафът си е еснаф, друже — рече презрително, — дори просветеният еснаф преглъща по-лесно вещите, отколкото изкуството. Но за нас това няма значение, за нас по-важно е да постигнем изкуство и да останем в него, за да ни познаят и след години, за да познаят времето ни. Ние, помни Никола, не работим за днешните, от днешните само живеем!…
— Пари имаш ли, ще ти стигнат ли? — попита той Магда на тръгване.
— Хъ!… — изненада се тя: „Кога тази къща е оставала без пари?“.
Никола кимна и излезе. Други заръки на Магда не й трябваха, тя бдеше над малкия Николчо със строгата ревност на стара жена, запълнила по някакво чудо самотата си в края на своя живот, когато нито бе очаквала, нито се бе надявала.
Неколцината му съселяни го посрещнаха на пазара с радост и му предложиха сам да си избере с кого да пътува:
— Каруците ни са все твоя направа, избирай!
Избра си за спътник най-мълчаливия старец на селото, който през целия си живот, кажи-речи, бе изрекъл само следните думи: „Човек ли е, какво ще ми го хвалиш! Хвали животното, че и зло да е, и добро да е, няма да те излъже!“. Друга дума, комай, никой не помнеше да е изрекъл.
И сега, през целия дълъг път до селото, не изрече. Старецът седна отпред на каруцата, Никола седна отзад, гърбом един към друг, и сякаш преградиха каруцата със зид — на две, всеки в своята половина, всеки със своята посока…
Каруцата на стареца бе последна и до Никола стигаха подвикванията на останалите му съселяни, които разговаряха на висок глас, за да се чуват от каруца на каруца, но гласовете им се оттичаха покрай него, както пътят под него. Навремени, обаче, някоя дума се отриваше о него и той се заглеждаше в нея, замисляше се, като тая, например, че престолнината е дълбока мътна вода, която, ако се избистрела някой ден, кой знае какво щяло да се провиди!
Да се провиди ли — пак няма да се провиди всичко, защото много нещо ще остане скрито дълбоко под утайката, както и високо над избистреното. Не е толкова просто: утаено — избистрено! Самият Дуков, но повече картините на Дуков, научиха Никола, че и в най-гнусната утайка има чиста вода, както в най-избистрената има частици гнусотия. Но съселяните му не бяха виждали онзи бракуван свят пред работилницата на Твореца, свят от камъни и жива плът, в който фалуси от камък проникваха, разкъсвайки плътта, за да се възпроизвеждат в нови камъни и в нова, уязвима плът; не бяха виждали и онази купчина месо, стоварила се и стъпила на сянката си, източена и оребрена от усилие да стигне светлината — порив на падението и падение на порива едновременно, трагично разполовена и трагично цялостна…
Старата крайпътна акация за миг привлече вниманието му: още се държеше, опънатите й до скъсване жили все още се опитваха да съшият двата бряга на пукнатината на свлачището — все още се бореше за двете млади издънки. Докога ли ще издържи? — изпроводи я с горчив, съчувствен поглед Никола.