После тъмното на вечерта припадна изведнъж и скри всичко. Припламваха само смълчаните цигари на съселяните му. Навремени кон изпръхтяваше, копито изчаткваше о камък, изтръгвайки мимолетни синкави искри, и нощта отново се затваряше, като тъмна вода, над мимолетните шумове и искри. Пътят и той се изгуби, потъна в нощта, налучкван и следван единствено от инстинкта на животните.
Потънало в сянката на нощта ги посрещна и селото. Заспало. Будуваха само няколко прозореца, като живи въглени в погаснало огнище, в един от които Никола отдалече разпозна непомерно хубавия си дом.
— Благодаря! — рече на мълчаливия си спътник и скочи от каруцата, ала старецът отвърна: „Човек ли е, какво ще ми го хвалиш…“
Странна нерешителност спря Никола пред пътната врата на собствения му дом. Светлината от прозореца се разстилаше по плочника под асмата и хем го теглеше, хем го плашеше. В края на плочника бе широкото стълбище, на което преди година и нещо, сред зимната виявица, изрече в гърба на жена си онези думи, които сега трябваше да изрече в очите на младите. Онези страшни думи, които едва не повалиха него, самия, когато Кокалестата ги изрече на пазара в престолнината. Как да ги изрече той сега, та ударът да не повали младите? Болката нямаше как да им спести, самата истина е болка, но как и с какви думи да отмери удара — как? „Ех, жено, жено!“
Откъм къщата долетя приглушения, но хубав смях на Зорница, последван от мъжкия смях на младия Никола. Миг след това в този смях се вплете радостен детски крясък. Не чу само смеха на Николица, но и не очакваше да го чуе…
Най-сетне се реши, стъпи на плочника и тръгна към къщата. По стълбището нарочно се заизкачва шумно и шумно отвори входната врата. Гласовете на младите секнаха, смълчаха се. Когато влезе при тях, Зорница възкликна:
— Тате!
Младият Никола пристъпи и му подаде ръка. А Зорница рече смутено:
— Мама още не се е върнала…
— Откъде не се е върнала? — попита той.
— От… Тя… — смути се още повече дъщеря му. — Тя… напоследък, се промени много. Всяка сутрин и вечер ходи на църква, стои до късно. Кемерката как не й говори, и ние, но… Иначе е здрава! — побърза да добави Зорница.
По непомерно хубавото й лице, издължено и меко, осветено от материнството, се гонеха смут, тревога и виновност. Тя цялата бе непомерно хубава, с чиста, сякаш прозрачна хубост, но както се бе извърнала в тревожния си смут, най-силно поразяваше нежната й шия, в сянката на която, току над крехката ключица, пулсираше малка, трогателно беззащитна артерийка.
Младият Никола също бе навел виновно глава.
Единствена внучката му, уловила се за въжетата на люлката и поповдигнала се в безстрашното си любопитство, го гледаше открито и закачливо. Непознаваща болка и грубост, внучката му посрещаше и него, непознатия, с пълна доверчивост. А онова, живо погребаното, за което жена му дори раздаде за „Бог да прости“ на третините му, бе познало болката още при раждането си, и безмерната грубост на света, и цял живот щеше да я носи в безжизнената си ръка и в душата си!
Той се извърна и се наведе над торбата, която бе пуснал на пода. В нея скри и очите си, и въздишката си, и от нея заизважда подаръците за детето — дрънкулки разни, кукли… Подаде ги на Зорница и, укрепил гласа си, рече й:
— В торбата има и дрешки. И за вас…
Но Зорница, първо, се втурна да окачва по въжетата на люлката лъскавата и тракаща шарения, от която очите на детето заискриха, а то радостно закрещя.
— Ох, на мама! — надвеси се над него Зорница. Младият Никола също се наведе от другата му страна.
Деца! — гледаше ги с радост и мъка Никола. Дано Бог им даде сили да понесат и възкръсналото си първомайчинство и първобащинство — възкръсването на първородния им син!
Тях гледаше, а странна умора и безсилие го заливаха. Лицето му, раменете и ръцете му натежаваха и се свличаха мимо волята му. Такъв го съгледа в един миг младият Никола и свенливо докосна Зорница:
— Дядо е уморен!
— Уф, прощавай, тате! — сепна се засрамена Зорница. — Сега ще ти сложа да хапнеш и си лягай.
— Не съм гладен — спря я той. — Но наистина се поизморих, път дълъг…
Сега той спря. Спря го появилата се на вратата Николица.
Черна кърпа стегнато обрамчваше изстиналата белота на лицето й. Изстинало гледаха и очите й, но не излъчваха хлад, а изстинали в себе си, за себе си… Единственото, което се излъчваше от нея, бе нещо далечно, отвъдно, неземно сякаш.
— Дошъл си си — рече и с отвъден глас тя. — Вечеря ли?
Младите бяха навели глави, сякаш жена му бе жив укор към тях. Стори му се, че в стаята повя хлад. Дори детето утихна. Затова преди малко се радваха така! — помисли Никола. — В този дом, изглежда, радостта влиза, когато жена му излезе от него.