— Уморен съм — повтори той. — Утре ще се повидим и разговорим повече.
Николица, както се бе спряла на прага, изви се и мълком тръгна към тяхната одая. „Тяхната!…“ Сякаш не година, а безброй години бяха отчуждили тази одая от тях — от него, ала за пред младите, последва жена си.
Одаята повторно го увери, че бяха изминали безброй години — не я позна! Бе превърната в олтар, параклис, в килия на отшелник, тънеща в сумрака на мъждукаща свещ и дъх на тамян. Пламъчето на свещта изтръгваше само ликовете на разпятия и икони, плуващи сякаш около него.
Но тъмният силует на Николица, макар да се очертаваше едва-едва в сумрака на стаята, изглеждаше кощунствено момински, греховно момински сред този отвъден сумрак и дъх. Доловила сякаш това, тя побърза да коленичи на постелята под разпятията на иконите, сключи ръце и потъна в молитва. Ръцете, лицето и босите й ходила, които се подаваха изпод тъмната й дреха, напомняха гипсовите отломъци в картината на Дуков. В далечния, най-тъмен ъгъл на одаята общото им легло изглеждаше непокътнато и непокътвано от онзи страшен ден, в който той научи от Кокалестата непомерната вина на жена си.
Той най-сетне прекрачи прага на одаята и притвори вратата й зад себе си. Николица, очаквала като че ли само този звук, изрече тихо и бездушно:
— Обрекох се. Обрекох се да ида в манастир. Вие… както решите.
Млъкна. Но мълчеше и Никола, поразен от чуждия, отвъден глас на жена си. След минутно мълчание гласът й пак се обади, попита:
— Намери ли детето, взе ли го? — И сама си отговори: — Взел си го… Така трябва, нали ти правиш и поправяш! Кажи и на младите, помогни им… само на детето не казвай — никога, кажи му, че няма баба, че съм умряла. Няма да излъжеш, аз мене си погребах, за мене си раздадох на третините. Нека знае майка си, баща си и… тебе, тебе трябва да те знае. То вече те знае, знае те… — Отвъдният й глас сякаш се стопи в отвъдното, заглъхна.
Никола провлачи нозе през одаята и се отпусна на отдавна недокосваното легло. Изгърби се, пъхна юмруци между бедрата си и ги стегна до болка. Да можеше, главата си би стиснал така, би я строшил и премазал като орех!
— Като си тръгнеш — върна се гласът на Николица от отвъдното, — ще вземеш и мене. Оттатък престолнината, в балкана, има манастир. Писала съм на игуменката, тя ми отвърна… Това е, решила съм, обрекла съм се!
Тя отключи молитвено сплетените си ръце и заопипва постелята около себе си като слепец. След което рече:
— Ти си легни там. Моята постеля е тази, тук…
В сумрака Никола по-скоро отгатваше движенията й, с които тя намести възглавето си, заметна се с някаква тънка завивка и притихна, свита на кравай.
Той отпусна бедрата си и нахлулата в юмруците му кръв го опари като вряла вода, след което пак така внезапно се отдръпна и букна в главата му. Тялото му, мимо неговата воля, мимо сумрака и тамяновия дъх на отвъдно, мимо страшната пропаст, зееща между него и жена му, припознаваше това свито на постелята тяло — зной на ръжена нива и мамещи бучки лед — и, макар окаменяло, се устремяваше безпаметно и сляпо към нея…
Но не той, леглото под него простена и този отколешен стон го вцепени. Вцепени се, застина и Николица под тънката завивка, сякаш изведнъж почувства колко е беззащитно слаба под нея, и под тънкия сумрак, и под оброка си дори.
— Пожали ме… — прошепна обезсилено.
Шепотът й се източи като нишка от паяжина, в двата края на която провиснаха телата им, окаменели и гърчещи се едновременно от близостта си и от паметта на далечния спомен: „Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!“…
Пробуди го тихо пропукване — свещта ли пропука, или свитите му в бели юмруци пръсти, или някое зърно от броеницата на Кемерката в другия край на селото? Нишката на паяжината изведнъж се скъса и той полетя… не, повлече натежалите си нозе към вратата.
Излезе от одаята, излезе от притихналата къща и се отправи към работилницата. Седна и опря пламтящия си тил о хладните камъни на зида. Селото спеше. Цялата отсамна половина на земята спеше в сянката си: „Нощта е сянка…“ Будуваше само той, Никола, Кемерката и Николица.
… Тежко и горко на оногова или на онова, което не може да заспи, будуването е проклятие — от хубост или по хубост, от зло или по зло — все е проклятие!…
Тръгваме още утре! — реши Никола. Заранта ще намери как да поговори със зет си — да му каже истината, а на Зорница ще кажат, когато изпроводят Николица в манастира. Не биваше да отлага повече: колкото и внимателно да опъваш, една душа винаги се къса отведнъж — по-добре отведнъж!