Там, пред работилницата, изгледа отместването на сянката на нощта от селото, но студеният зид така и не охлади пламналата му глава.
Селото заспа с новината, че си е дошъл Никола, но се пробуди с новината, че той още днес преселва целия си дом в престолнината.
Кемерката не заспа от първата, та чак до втората новина.
Непомерното й безсъние бе подпряло клепачите й с клечки… И така се занизаха мислите и промислите й, така се успоредиха със зърната на броеницата й, че… Колкото зърната на една броеница имат край, толкова и мислите човешки в непомерното безсъние!
Седеше си тя до огнището и, прехвърляйки зърно подир зърно, върна се много назад в годините, във вчерашното и завчерашното село, когато непомерно хубавата Николица потегли селото и цялата околност към хубост. Натам и оттам зърната на броеницата й се плъзгаха равно, гладко, ала стигнеше ли до първото раждане на Зорница, до онази прихлупена нощ, която прикапваше само в светлината на фенера, зърното на броеницата й засядаше, затягаше в кордата, и тя трябваше да го насилва. И другояче щракваше туй зърно, другояче пропукваше, та пукотът му се отделяше от пукота на останалите в цялата броеница. С него сякаш свършваше, или започваше нещо, или: и свършваше, и започваше в непомерно хубавия дом на Николица! Ала зърното не казваше нищо. Ами ако тъй трябва?… — запита се пак и пак почна отначало. Но колкото пъти стигаше до туй зърно, проклетото, то пак затягаше и затягаше.
На зазоряване, когато сянката на нощта се отмести от прозореца й и той изряза все още мътната виделина на утрото, Кемерката събра в шепа броеницата си, събра и всичките си мисли и промисли, и се запъти към дома на Никола.
Натам се бе напътило вече цялото село, всичко живо, старо и младо: че как да се не напъти, ставаше чудо нечувано, Никола пръв от селото, и сам, изтръгваше корена си и го местеше в престолнината. И какъв корен!… Дето жилите му бяха най-дълбоки и най-здрави, а върхът му вдигаше очите на всички към непомерната хубост, и към непомерните усилия на Никола да я постигне, да я наподоби.
Неколцина мъже и жени помагаха при товаренето на багажа, ала мнозинството стоеше смълчано и гледаше.
Никола и внукът на Кемерката се бяха отделили до работилницата и си говореха нещо. По-право, говореше Никола, а внукът й кимаше. Тя спря до тях и чу Никола да казва:
— Работилницата и всичко в нея оставям на тебе. Пари сега не ти искам, нито сетне ще ти ги искам наведнъж — работи, спастряй и, на вноски, за десетина години все ще я изплатиш.
Никола изведнъж млъкна, срещнал грейналите очи на младо и непомерно хубаво момиче, което слушаше думите му с не по-малко внимание от внука на Кемерката.
— Много по-рано ще се наплатиш… — рече той тихо и с тъжна усмивка, която накара Кемерката така да стисне броеницата в шепата си, че зърната изхрущяха.
Никола отклони очите си към този звук, след това взе същата тази ръка на Кемерката, с всичките зърна на броеницата в нея, с всичките помисли и промисли, и я целуна.
— Сполай ти…! — рече със същата тъжна усмивка.
Но още преди да се доизрече, преди да се изправи и преди тъжната усмивка да се стопи на лицето му, младото и непомерно хубаво момиче грабна неговата ръка и я целуна.
— Сполай на тебе, чичо Никола! — изрече хем пламенно, хем засрамено и побягна.
Внукът на Кемерката се разсмя високо и щастливо подире й.
— Щом майсторът си има подобна хубост, селото ще има добър майстор! — Никола стисна ръката на внука на Кемерката и отиде да нагледа товаренето на багажа.
Когато двете каруци побраха всичко, подредено и овързано, когато бе привършило и сбогуването с всички, към Кемерката приближи Николица.
— Отивам в манастир, майко, благослови ме! — рече тихо. А почернената й, непомерно моминска фигура, както и непомерно обледенените й очи, не казваха нищо повече. Като зърното на броеницата…
„Сигурно така трябва!“ — прекръсти я Кемерката.
Селото се повлече подир двете каруци, като жилите на изтръгвано от земята дърво. Ала и като тях се протегна, проточи се и някои от тези жилки взеха да се късат — да спират. На билото на хълма спряха, скъсаха се и последните, и започнаха да се извръщат глави ту подир двете отдалечаващи се каруци, ту към селото. Когато каруците съвсем се изгубиха от очите им, извърнаха се към селото и се загледаха в Кемерката, която бе спряла първа, в самата му окрайнина, и сега, връщайки се, изчезваше между къщята.
— И Кемерката си отива… — рече някой.
Всички спряха. Какво е едно село без Кемерка в него, само хубост и майстор не стигат, щом няма кой да рече: „Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!…“