— А детето?… — все подпитваше и подпитваше Зорница.
— Казах ти, детето е здраво, ще се зарадва. То отдавна знае, че майка му и баща му са на село и някой ден ще си дойдат.
— Но не знае, че точно днес…
— Не знае, не исках да го тревожа. И баба Магда не знае.
— Искам тя да остане, тате — рече умолително Зорница. В молбата й прозираше признателност към старата жена и потребност от присъствието й в дома.
— Ще остане — успокои я Никола. — Тя и занапред ще ни е нужна, както и ние на нея — сама душа е.
Магда хлъцна, когато видя двете каруци, пълни с багаж и покъщнина, да влизат в малкото дворче. Подпухналите й очи запримигваха, късите й ръце се засуетиха около пълното й тяло и тя само повтаряше:
— Най-сетне… Най-сетне… Най-сетне!
— Сполай ти, бабо! — докосна я забързано, но с признателност Зорница и хлътна в къщата.
— Сполай ти! — последва я нетърпеливо и младият Никола, сподирил Зорница.
Нека бързат, нека вървят, щяха да намерят първородния си син здрав, сит и чисто облечен, улисан както обикновено с поредната си рисунка върху масичката! Нека са сами в тази първа среща…
Никола се дотътри до Магда с последни сили. На душата му бе леко и празнично, а тялото му сякаш бе покосено.
— Хем хубав, хем тежък ден, Магдо — рече. — Свърши… днес свърших последната си и най-важна работа на тоя свят.
— Не си — рече, след като помълча Магда, — ти имаш още работа, още много работа, Никола. Виж, аз моята я свърших тук. Но съм ти благодарна, Никола, плати ми щедро, спастрих нещичко и няма да доживея старините си на улицата.
— Така ли! — сепна се Никола. — А ние се надявахме да останеш. По пътя за насам тъкмо туй си говорехме със Зорница.
— Ами! — хлъцна този път Магда така, че се задави и закашля.
Кашли дълго, след което пребърса насълзените си очи и рече насилено сърдито и разпоредително:
— Какво стоиш, влизай, гладен си… гладни сте всички, а аз се помайвам тук с тебе, хайде!
Но и двамата се заслушаха в гласовете идващи от къщата, различни гласове, а гласове на един дом. Останаха да им се наслушат.
С идването на младите работата на Никола препусна като с троен впряг.
Добри едва смогваше да доставя благородните дървесни видове, а когато откарваше готовите мебели на заможните клиенти, застилаше каруците си с меки черги и караше товарачите да ги пренасят и внасят с голи и чисти ръце — никакви въжета, никакви ръждиви куки!
— Не видите ли — поучаваше ги, — майсторът е стигнал до душата на дървото, една душа му е оставил само, и вие да посегнете на нея с мръсни ръце, с въжета или ръждиви куки!
Никола наистина се бе домогнал до душата на дървото и тънко я разполовяваше, наподобявайки душата на времето и собствената си душа. Какво ли не събираше и какво ли не противопоставяше в дървото Никола: и форма, и цвят, и резба, но най-вече душата му, изплетена от най-тънките жилки на дървесината, от най-нежните й тонове, от мириса й дори!
Една привечер Дуков влезе в работилницата по обичайния си необичаен начин, пъхнал юмруци в широките джобове на широкия си панталон, с едно присвито и едно широко отворено око, и кокалестата си лула, разбира се.
— Помози Бог! — поздрави разсеяно художникът.
На ответните кимвания на тримата не обърна никакво внимание, ала разновиждащите му очи се спряха на всеки от тях поотделно, проницателно: Никола тъкмо успоредяваше дървесните жилки на две огладени дъски, докато младият Никола оглаждаше трета, а Зорница плетеше най-фина резба, сякаш с дъха си.
— Свята тишина — промърмори на себе си Дуков.
— Какво те води насам, маестро? — попита го Никола.
— Нищо — отвърна Дуков. Но след кратко колебание добави: — Нищо… наминах, но ще наминавам често. Няма да ви досаждам, нали? — В простудения му глас се прокрадна тъга, която попи и в мърморенето му, с което напусна работилницата: — Тишина… с дъх на сговорен труд и душа на дърво. Четириизмерна тишина…
— Съседът нещо е тъжен — отбеляза Зорница. — Такъв голям художник, слава, пари, уважение…?
— И самота — добави Никола.
— Самота? — удиви се Зорница. — При тази навалица около него. Днес за първи път го виждам сам.
— Тази е най-страшната самота, дъще — рече замислен Никола. — Гледаш го, заобиколен от хора, а той е сам — далече пред тях, дълбоко под тях, или високо над тях… Понеже никой не може да го следва. — Никола изрече замислен всичко това и остана замислен.
Зорница и младият Никола се спогледаха. След първите дни и месеци на радостно оживление у баща им, той отново бе завладян от предишната си мрачна затвореност. От нея го изтръгваше само работата, многото и особено сложна работа, и скицника на малкия Николчо. Но, накрая, той винаги въздишаше над поредната рисунка на малчугана: