— Самотник ще бъде и той…
Зорница отново погледна мъжа си, преди да рече на баща си:
— Татко, утре е неделя, защо не отидеш към манастира. Или да идем всички…? — предложи предпазливо.
Той й отвърна мълком, омрачнял още повече. След което се надигна и кимна към настъпващия здрач навън:
— Стига за днес, прибирайте се. Аз ще се поразтъпча малко.
Неговите разходки стигаха само до ателието на Дуков. Нямаше никакво значение дали художникът е там, или не. Достатъчно му бе да повърви сам, да поседи сам, да се вслуша сякаш в самотата си. А когато случеше на Дуков, мълчаха заедно. Припознал в Никола не само талант, но и сродна душа, Дуков му бе предложил ключ от ателието си. Не знаеше и не питаше за подробностите на човешката му драма, но безпогрешно разпозна раните и белезите от нея. Затова му предложи собствения си затвор-лечебница — ателието, където едната разполовена човешка душа се оглеждаше в разполовения свят и разполовеното време, въобще.
Веднъж Дуков му рече:
— Казват, че по всяко време си имало избраници — вятър! Не избраници, а прокълнати. Прокълнати да носят в душата си всичките рани на времето, в бедната си душа, и непрекъснато да ги човъркат, човъркат… та все да кървят и болят, и никога да не зарастват. Тези са избраниците.
— Мисля за внука си — въздъхна Никола.
— Не го мисли, Бог го е премислил: ще има и радост, ще има и мъка, само че в повече, много в повече от другите, щом го е облажил с дар! Защото дарът Божи е в корена и останалото е според корена: дъбът ще премаже всеки друг корен, но на корена си не тежи, нали?
Никола кимна разбиращо, но само разбиращо, тревогата и болката останаха на лицето му.
Тази вечер Дуков не бе в ателието си. Никола отключи и отвори вратата му, но не влезе. Сумракът в него, тишината и проблясващите неясно платна му напомняха одаята в непомерно хубавия му дом на село, разпятията и коленичилата Николица пред тях.
Зорница напразно го подсещаше да иде към манастира, не бе тази причината за мрачната му затвореност напоследък, друго… Веднъж бе опитал, склонил бе пред молбите на дъщеря си, ала на вратата на манастира го посрещна благочестивата стара игуменка и го отпрати решително, макар и със съчувствие:
— Сестра Мария няма нужда от нищо — рече. — Раздай, каквото носиш, на бедните и болните! — И тя кимна към десетината просяци, насядали направо на земята от двете страни на манастирската врата.
Друго… друго правеше Никола мрачен и затворен. И в това „друго“ се съдържаха две негови големи тревоги, за които не само не можеше да обвини никого, но не можеше дори да ги сподели: първата му тревога бе младият Никола — вече година и нещо го учеше и посвещаваше в тайните на занаята, а в очите и ръцете му не откри „очи и ръце“ за постигане на непомерното, на душата на дървото, работлив и добряк беше, но можеше само да се възхищава на готовата хубост, докато Зорница сама я плетеше в дърворезбите си, а втората тревога на Никола бе още по-мъчителна и несподелима — след като бе събрал младите, след като двете деца вече си имаха един дом и една майка и баща, той, Никола, сякаш нямаше какво повече да прави на тоя свят! Верно, работата… но работата му стигаше, когато сам трябваше да крепи „свлачището“ под нозете на малкия Николчо, сега вече имаше кой. И, ето, виновни няма, прегрешили няма, а тези две тревоги го преследват и го правят все по-мрачен и затворен. Нито може някого да вини, нито може да ги сподели!
Въздъхна, притвори вратата на ателието и си тръгна.
Но си отиваше с нежелание, сякаш бе оставил едната си половина в ателието на Дуков, както се бяха разполовили мислите му: Добре ли беше, или недобре, че не намери Дуков?…
Единствена Магда се подосещаше за втората му тревога и колчем намереше сгода, напомняше му: „Имаш още много работа на тоя свят, Никола!“. Не, нямаше, освен ако не си намереше, но… трябва да обмисли още!
Към края на втората си година от идването на младия Никола и Зорница в престолнината Магда ги напусна неочаквано, и леко за нея — завинаги! Една заран, просто, не се събуди.
Отредиха я и я изпратиха като своя.
Най-тежко преживя загубата й Зорница. А малкият Николчо, от този ден насетне, в почти всяка своя рисунка изписваше по една „Магда“ — пълна, късоръка и късокрака, а хубава със суровата си доброта.
Вечерта, в деня на Магдината смърт, пред работилницата на Никола спря файтона на Сидеров. От него тежко слязоха бащата и синът. Изминалото време, откакто не се бяха виждали, бе ги уеднаквило поразително. Младият Сидеров се бе издул с нездравата пълнота на баща си и бе позагубил доста от ястребовата си стремителност, запазила се единствено в очите му, като у баща му — Сидеровска порода! Той така и заяви на Никола: