По обратен ред, погледът на Никола отново премина по фигурите и се задържа на младата жена. Дори пулсиращата артерийка над нежната ключица бе уловил и пресъздал Дуков, и възхитата на младия мъж пред непомерното съвършенство, а не от собственото му дело, и…
— Видял си много, почти всичко — рече с горчивина Никола. — „Свята тишина“, нали така я нарече тогава, когато я гледаше в натура?
— „Свята, сговорна тишина“ я нарекох — отвърна Дуков. — Но сега по ми харесва „Светая светих“. В тези две думи се съдържат и светостта, и тишината, и избягват опасното афиширане на сговорността, която е винаги съмнителна категория. Абсолютна сговорност няма.
„Така е…“ — потвърди с продължително кимане Никола.
Дуков го наблюдаваше с проницателните си, различно-виждащи очи. Накрая реши да върне приятеля си към въпроса, за който бе дошъл:
— Та?… — рече той.
Никола разбра въпроса на Дуков, но му бяха необходими няколко мига, докато излезе от платното и от състоянието си — от мястото, където светлинният сноп почти се стопяваше и попиваше в чернилката на отвъдното, на вечния фон… На абсолютната самота.
— Мисля да строя — рече. — Искам да оставя нов дом на младите, но да не е безлична каменна кутия с два забучени отгоре й комина. Посъветвай ме как да го направя, насочи ме към архитект, който…
— Ясно — спря го Дуков, — искаш дом, най-простото и най-трудно нещо! Разбирам… разбирам те и още сега ти подсказвам, че в този твой дом трябва да има място за двама самотници: за тебе — приземието, за внука ти таванския етаж, ателие! А архитект ще ти намеря.
— Сериозно ли мислиш, че ще му потрябва ателие? — попита хем с надежда, хем с тревога Никола.
— Натам върви — отвърна Дуков. Никола се замисли и замислено изрече:
— Благодаря…
— За орис не се благодари — няма на кого. Тя се носи! — Кокалената му лула сякаш изпука между зъбите му.
В края на лятото Никола започна строежа на новата къща.
Архитектът, който Дуков му препоръча, се оказа амбициозен и способен младеж. Негов олтар бе възрожденския български дом, обогатен с най-доброто от съвременния стил в архитектурата: и той се опитваше да събере разполовеното в своето изкуство! Още един…
Когато донесе готовия проект, с приложена към него цветна рисунка на къщата, спря пред работилницата и преди да разгърне рулото шумоляща хартия, рече на Никола:
— Държа да използвате материалите, които съм посочил! — Каза го настоятелно, но изведнъж се смути и продължи смутено: — Моля ви, сам знаете, материалът е душата. Освен това, вашият дом ще бъде визитната ми картичка в столицата и много държа на него, до сега съм строил само в провинцията. Постарал съм се да събера в него възрожденския дух и съвременното рационално мислене. Ето, вижте!
И той сръчно, но припряно разгърна рулото хартия. Очите му горяха, дългите му пръсти леко потрепваха, от което и хартията потрепваше, сякаш и тя се вълнуваше.
Зорница и младият Никола също бяха излезли от работилницата и любопитно заничаха към разгъващото се руло. Когато то се разстла върху масата и младежът затисна двата му края и се отдръпна, цветната рисунка прикова очите на всички.
Зорница ахна:
— Нима ще е такава?… — възкликна. И след дълги, дълги мигове на мълчалива възхита, вдигна сиянието на сините си очи към лицето на младежа.
Той пламна. Освен всичко останало, той бе запленен от непомерната и заедно с това естествена хубост на младата жена, която го бе поразила още при огледа на мястото на бъдещия строеж и, дълбоко в себе си, всъщност бе проектирал дом само за нея, дом, в който поне да я наподоби!
— Дори ще бъде по-хубав, госпожо — изрече смутено младежът. — С вас… искам да кажа с вашата дърворезба, интериорът ще бъде далече по-хубав и одухотворен от външния изглед на къщата.
Нещо в Никола, внезапно и дълбоко, приболя. Той ли не познаваше мига на всеобсебващото желание да наподобиш, нещо повече, да постигнеш непомерното! И заедно с болката в душата му тракна едно от зърната на броеницата на Кемерката: „Колкото по-малко очи пришпорват една непомерна хубост, толкова по-добре — за нея по-добре, и за света по-добре!…“