Докато младият Никола все още заничаше в цветната рисунка, а Зорница се бе извърнала, смутена от пламтящия поглед на архитекта, той остана така възхитен от чистия й профил, че притвори очи. Но не за да се защити и не за да се скрие, дългите му мигли се спуснаха, по-скоро, обсебващо този непомерно чист профил: леко изпъкналото чело под златистите къдрици, политналите вежди, топлата синева на очите, устните, овалът, грациозната шия и, особено, пулсиращата артерийка в сянката на нежната ключица, която сякаш предопределяше всичко останало. На младежа му се струваше, че само тази малка артерийка да бе видял, би отгатнал и пресъздал младата жена от върха на косите до стройните й, боси нозе; дори длетото в ръката й би отгатнал, длетото, чийто наточен и блестящ резец той усещаше дълбоко в душата си…
„Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!“ — рече си Никола думите на старата Кемерка. Но предишното приболяване се обади повторно и с двойна сила. Припомни си възхищението на Зорница от цветната рисунка, събудила интереса й към младежа, неговия ответен, пламенен и пришпорващ поглед, и Никола потъмня.
— Елате да си уредим сметките! — каза той хладно.
Младежът се сепна, смути се, но го последва. Имаше нещо властно и непоклатимо в мрачната хладина на този човек, и нещо проникващо в тежките му очи, което покоряваше. Но след разплащането младежът набра смелост и каза:
— Ако не възразявате, ще наминавам често. Точното изпълнение на проекта ме интересува много, обясних ви…
Тежкият поглед на Никола го спря. Не бе онзи притискащ и прогонващ поглед, а поглед преграда, стена, който така се възправи пред младежа, че той почувства непристъпността му — и непристъпността към всичко зад тази стена!…
Затова пък думите на стареца го отпратиха при Дуков:
— Това е ваше право, но… — натежаха още повече очите на Никола — съветвам ви да поговорите с Дуков! Той еднакво познава и нас, и вас, и, сигурен съм, ще ви даде най-добрия съвет. Довиждане!
След час — след като Дуков бе разказал всичко, което знаеше, за своите приятели, и всичко, за което се досещаше — младежът все още седеше превит, блед и изгърбен. Пред очите му, бе недовършената „Светая светих“, която продължаваше разказа на художника с отчайващата си близост и с отчайващата си недостъпност.
— Жестокостта на късните срещи… — промълви младежът.
— Хайде, хайде — размърда кокалената си лула Дуков, — в този свят има къде по-големи жестокости!
— Но и тя, не се лъжа, би казала същото — простена младежът. — Не: каза го… казва го… — избъбри, омагьосан от пулсиращата и на платното малка артерийка в нежната сянка на ключицата на жената, приведена над резеца и фината дърворезба.
— Естествено, и тя носи дарба, дарбата на баща си — каза равно Дуков. — И тъкмо ще има какво да вдълбава по пътя си към непомерното. Както и ти, млади момко! Нас ни мами непостигнатото, непостижимото. Работи!
Без да подозира, накрая, Дуков изрече съвета на Кемерката.
Преди да си отиде, младежът, пак обсебващо спусна дългите си мигли и пред картината.
— Великолепна е, маестро! — рече тихо.
Дуков се засмя:
— Но ти не вземай само първия план, драги, вземи и разполовения свят в ръцете и по лицето на стареца. В него е силната и зла орис на художника — твоята.
— Самотник.
— А какво друго? Но и какво повече! — погледна го строго Дуков.
Но строгостта на големия художник бе напразна. Младежът съумяваше да си подари, макар и дискретно, мигове около дома на Никола. Денем тези мигове бяха по-кратки и по-тревожни, ала във вечерите си позволяваше разточително дълги минути. И понеже с напредването на строежа на новата къща растеше и любопитството на случайни минувачи или съседи, присъствието му не правеше впечатление. Спираше в самия край на оградата, така че пред очите му бяха и старата, и новата къща. Майстор Никола точно изпълняваше молбата му за материалите, а зидарите — плана, затова задържаше повече очите си отправени към старата къща. Там, в нейния прозорец, се изрязваше онзи неземен силует, от който бледнееше, тръпнеше и горчиво се упрекваше, но той, пак и пак, го мамеше, като магия, като упойващо биле. Понякога виждаше младата жена да говори или да се смее, без да я чува, а гласът й отзвучаваше в него като ехо. Понякога я виждаше, за миг-два, да отправи тъжно замечтан поглед навън. Понякога я виждаше да се сепва, като от нечие скрито присъствие. Дългите му мигли обсебваха всичко това, скътваха го и той го отнасяше със себе си, в себе си — за да го има после в безкрайните часове на самотата си в сянката на нощта. Още не знаеше, че непомерното будуване е проклятие — от хубост или по хубост, от зло или по зло — все е проклятие. Не знаеше, но пиеше и се опиваше от горчивата му сладост, познаваше го: младостта опознава, старостта знае! Ала вкусът и на едното, и на другото е горчив — мъдростта е горчива.