След месец, вече завършеният дом, спираше и събираше много повече любопитни. Масивността на постройката удивляваше с лекотата си, с уюта и оригиналността на вплетения в архитектурата й възрожденски стил. Но това него не го вълнуваше и той реши да намине насам подир месец — реши, наложи си, каквото и да му струваше! От една страна, както предвиждаше Дуков, към него заваляха поръчки за градски и извънградски строежи — вили, а, от друга, искаше да види къщата отвътре, когато стопаните напълно завършат интериора й. Дотогава щеше да поминува с обсебеното — с чистия профил и пулсиращата малка артерийка на младата жена, с миговете, изрязани в осветения квадрат на прозореца.
Но работата така обсеби него самия, че през този месец сянката на нощта падаше съвсем за кратко над дългите му мигли и обсебеното го спохождаше само в още по-кратките мигове на заспиването и пробуждането. Дуков бе казал „Работи!“, но някой може би трябваше да му каже „По-малко работи!“. Лицето му посърна, дългите му мигли сякаш се удължиха от големи, тъмни сенки под очите, а в очите му гореше трескав огън. Но той вече не беше „никой“, а име, стил — архитект Каров! — с когото се попълваше „троицата“ на Дуков в престолнината: платната на Дуков — мебелите на Никола — сградите на Каров!
Най-сетне, в късния следобед на един неделен ден, в самия край на есента, той реши да изпълни намерението си. Бе решил да влезе открито и открито да помоли да разгледа завършения дом. Но случаят го улесни, оказа се, че цялото семейство е на църква, а новата къща, макар и завършена, но необитавана още, е незаключена.
— Нарочно — поясни възрастен съсед. — Много народ се извървява да гледа и Никола нарочно я държи незаключена — да гледат!
Струваше си, имаше какво да гледат хората. Майстор Никола бе вложил цялото си умение в направата на мебелите, скроени и изпълнени според мястото и предназначението им, всички бяха така вградени в стените и ъглите, че сякаш ги обшиваха, без да отнемат от пространството на стаите; а дърворезбата… тя бе душата на дома, душа, която от первазите и мебелите се бе извисила до таваните и вдигаше очите към слънца и лозници, към небе и отвъднебе…!
Каров излезе повече от развълнуван и не би могъл да се прибере, ако не сподели с някого възторга си.
— Прекрасна е! — възкликна още от вратата на ателието на Дуков. — Къщата на майстор Никола — поясни на учудването му.
— Не съм я видял — измърмори вяло Дуков. Кокалената му лула висеше като повяхнала, крепяща се едва-едва между отпуснатите му челюсти. Целият му вид бе вял, повяхнал, дори очите му.
— Вие сте болен, маестро, да повикам лекар — взря се с тревога Каров в лицето на стария художник.
— Всички сме болни — отвърна отчуждено Дуков. — А лекар не ми трябва, нямам нищо за изрязване. Ако един човек няма нищо за изрязване, той не е болен — той, просто, живее със себе си и умира от себе си.
— Но…
— „Но“-то е за здравите, не за болния! — спря го Дуков. — Но нямам никакво намерение да ви доставя това удоволствие, наречено грижа. Така че — хайде!… — посочи му с палец, през рамо, вратата. И добави: — Приемам само споделените удоволствия: да идваш от време на време, но сам, без лекар!
Младежът се опита да скрие съчувствения си поглед към Дуков, но той го усети и се намръщи:
— Нямам нужда и от съчувствието ти — рече сърдито. — За какво, човек постига истинската си цялост в два мига от живота си, когато се ражда и когато умира. Съчувствие му е нужно през всичкото останало време, в промеждутъка, когато напразно се сили да наподоби собствената си цялост.
— Но вие сте я постигнали, маестро — каза тихо младежът, обхождайки с поглед безбройните платна покрай стените на ателието.
— Хм… — Дуков сякаш понечи да му се изсмее, но овладя смеха си и рече с досада: — Тогава, за какъв дявол ми е твоето съчувствие? — След което пак посочи вратата с палеца си, през рамо: — Хайде, марш навън, и идвай, за да мога да те гоня! Ето, това разбирам аз споделено удоволствие.
Улисан около строежа на новата къща, после с обзавеждането й, после със събарянето и разчистването на старата, отрупван и с поръчки за мебели-уникати, Никола забеляза продължителното отсъствие на Дуков едва в началото на зимата.