В една студена привечер, пронизвана от мразовит ветрец и дребни, единични снежинки, след като се бе нагледал на открилата се хубост на къщата, изведнъж се сети за Дуков. Наистина, големият художник си имаше свой живот и свой свят, но не е бивало толкова дълго да не се обади!
Намисли сам да прескочи до ателието му и да го види. Но докато загръщаше и закопчаваше връхната си дреха, погледът му пак се спря на новата къща: светналите прозорци, на малките и големи силуети, които се мяркаха там, на пушека, извиващ право нагоре от комините — на солидността и на красивата цялост на този дом! Той поне няма да е разполовен, няма да позволи нито на Николица да се завърне в него, нито разполовеността да влезе — един нов и цял, от горе до долу, дом, събран от него.
Въздъхна и се запъти към ателието на Дуков. Не го смути нито усойния проход през жилищната кооперация, нито изполомените гипсови и мраморни торсове, глави, ръце и крака пред ателието. Той бе минал вече, и минавал неведнъж, през смразяващия студ и през отломъците на собствения си живот: целият свят е разполовен, знаеше го и го наподобяваше с мебелите си уникати!
Завари Дуков не пред статива, както очакваше, а до бумтящата печка, загърнал нозете си в топло одеяло. Единствена кокалената му лула бе на мястото си.
— Завърши ли къщата? — попита Дуков.
— Завърших я — отвърна Никола. Но сам се отказа да пита художника за каквото и да е — виждаше… Сякаш не някаква болест се беше вселила в него, а нещо си бе отишло от него!
— Аз, обаче, все не мога и не мога да завърша вашата „Светая светих“. Мързелувам. Седя и дъвча лулата си — предъвквам себе си, нещо като нов вид преживно животно. Мислех да я подаря на новия ти дом, но… Е, някой ден и това ще стане.
Като каза това, Дуков се поизви към паравана в дъното на ателието и се намръщи, сякаш това движение му причини болка, но подвикна:
— Хей, момиче, гост имам, почерпи ни, там, с нещо!
— Не можете ли да минете без… — понечи да го разубеди женски глас иззад паравана. Но Дуков го прекъсна:
— Стига сме минавали без, от тук нататък ще опитаме със…
Параванът се разтвори и от там излезе познатият на Никола модел на Дуков — жената, която му позираше за повечето платна напоследък. Носеше поднос с две малки чашки и бутилка коняк, любимото питие на художника. Бе облечена с широка, но пристегната в кръста и надиплена рокля, като циганка, ала Никола и сега я виждаше разполовена, устремила тънките си ръце към лампата, докато масивната долна половина на тялото й тегнеше обречено надолу — върху сянката й и върху земята.
— Скрънза! — изръмжа й Дуков. — Това чаши ли са? Остави бутилката и се махай с всичките си парцали! — След това вдигна миниатюрната чашка и кимна към Никола: — Наздраве!
— Наздраве — отвърна той. Но прозвуча като: „Здравето ти никакво го няма“.
— Карай… — замахна с празната чашка Дуков. Жестът му спря точно пред жената: — Налей, де, какво чакаш! Конякът е мой и аз съм си мой. Или защото си сменихме ролите, сега аз позирам! Но пък си и плащам, така че — наливай!
— Да бяхте вечеряли? — предложи жената.
Дуков се разгневи, кресна:
— Човек нито вечеря, нито обядва, нито закусва, той яде! А яде, защото е гладен, ясно?
„Ясно“, откимна му жената и като се завъртя на пета, разпервайки циганската си рокля, прибра се зад паравана.
— Чувам, станала къща за чудо и приказ? — обърна се Дуков към Никола.
— Стана — отвърна му Никола. — И, най-важното — цяла е, неразполовена.
Дуков се замисли. Прихвана кокалената си лула и започна да очуква с нея предните си зъби. Звукът наподобяваше зърната на броеницата на Кемерката. Когато тракна и последното зърно, Дуков рече:
— На разполовяването, приятелю, нищо не може да му се опре. Единствено орисаните, но те само събират разполовеното. А в твоя дом има и ще има такива.
Никола си спомни аристократичния дом на Дуков, богат и удобен, и попита:
— Защо не си седиш в хубавата къща, ами идваш в тоя зимник, поне през зимата?
От коняка землистият цвят на лицето на Дуков бе започнал да порозовява. Припламваха въгленчета и в очите му. Но всичко това бе някакъв нездрав отблясък от предишния Дуков. Подобен отблясък бе и развеселяването му, с което отговори на въпроса на Никола:
— Хе, не се ли сещаш защо идвам тук? Заради миризмите. Идвам, за да вдишвам собствените си миризми. Идвам, за да мириша себе си. В края на краищата, в самия край, всички ние го правим, щем не щем, друго не ни остава — седим или лежим и дишаме миризмите си. Чудесно занимание!
Дуков понечи пак да се засмее, но се заслуша в някакъв шум навън и подвикна към паравана: