Веднъж точно в този момент жената подвикна откъм паравана:
— Файтонът!
— Ето — изхили се Дуков, — файтонът… катафалката — идват едно по едно, по реда си!
Но когато жената го облече и приготви за път и двамата с Никола го поведоха навън, подкрепяйки го от двете страни, старият художник отново затананика, без думи, игралката си:
— Хъ-хъ, хъ-хъ, хъ-хъ-хъ-ъ…
Останал сам в топлата лятна нощ, Никола изведнъж потръпна и спря, загледан подир отдалечаващия се файтон. Сякаш бе придружил Дуков до границата на абсолютния студ, която нямаше сили да прекрачи — нямаше силата на Дуков. Или не бе му дошъл редът за игралката-залъгалка на Дуков?
Светът наистина отиваше към война: и според вестниците, и според признака на Дуков…
Една вечер, когато Никола бе останал сам в работилницата, довършвайки една бърза поръчка, на вратата изникна старият Сидеров. Бе все така дебел, но отпуснато дебел, с отпуснати бузи и гуша, с отпуснато тяло. Единствени очетата му шареха живи и пъргави, каквито ги помнеше Никола.
Сидеров начаса разпери късите си ръце и се провикна:
— А бе, Никола, аз пък да не знам!
— Аз пък не знам какво не знаеш — охлади възторга му Никола.
Сидеров запремигва.
— Така де, така де, аз… като на стар познат, като… Е, да говорим направо.
„Най-добре“ — кимна Никола. И пак с кимване го покани да влезе. Сидеров отмина стола и седна върху купчината чамови дъски, близо до Никола.
— Убих се да тичам — рече. — Обиколил съм цялата столица. На какви ли не врати чуках, от министри до… проститутки, и все на камък. За да науча, накрая, че ти си бил най-големият приятел на Дуков — художника!
— Е, чак приятел — намръщи се Никола. — Пием си с него коняка веднъж-дваж в седмицата.
— Ха, че малко ли е това! — удиви се искрено Сидеров. — Какви хора искат само да го видят и не могат, а ти… Знаеш ли колко жени на големци пазят ръкавиците си като реликви, защото някога си, някъде си същият този Дуков ги е целунал?! А нашият Никола си пие коняка с него, страшен си! Ей…
— Разбрахме се: направо! — напомни му Никола.
— Верно — плесна оплешивялото си теме Сидеров. — Ама знаеш слабостта ми към тебе и сега, като научих… Спирам, карам направо, помня, че с тебе другояче не може. Ето какво: помогни ми да купя от този Дуков някоя и друга рисунчица, каква да е, или, ако искаш, купи ги от свое име, двойно ще ти платя!
— Няма да стане — попари го Никола.
— Тройно! Чет…
Никола вдигна очите си към Сидеров и четворната му цена изпуфтя като спукан балон. Той самият заприлича на спукан балон, смали се, отпусна се върху чамовите дъски и притихна. Никола го съжали.
— Първо — заобяснява му, — Дуков не продава. Второ, пием си коняка, но нито той продава моите мебели, нито аз неговите картини. И трето, за да ти стане ясно кой е Дуков, ако аз съм страшен, както казваш, при него съм пале. Ясно ли ти е сега?
— Чух бе-е, знам бе-е, Никола — приплака Сидеров. — Затуй съм тук, ти беше последната ми надежда. Като ми рекоха, че този Дуков признавал само тебе, рекох си… а то — край!
Сидеров разпери късите си ръце, но в следващия миг те сякаш сами паднаха, като отсечени.
— Има сбъркани хора в тоя свят — рече отчаяно.
— А може и светът да е сбъркан — поправи го Никола.
— Ами! Светът си е много харен, много харен си е той… Не светът, сбърканите хора са сбъркани — мърмореше Сидеров.
Изпъшка, вдигна се от чамовите дъски и тръгна към вратата на работилницата. Излезе, продължавайки да си мърмори. Забрави да каже дори едно „Довиждане!“.
Светът наистина отиваше към война.
Но същата вечер Дуков доста се посмя на нещастието на търговеца Сидеров. Точно тогава в ателието влезе младият Каров, архитектът, и кимна към бутилката с коняк:
— В настроение сме, значи!
Дуков се прицели в него с кокалената си лула и попита в упор:
— Слушай, ти защо криеш, че големият търговец Сидеров те е молил да му посредничиш за мои картини?
— Защото не ме каниш на коняк и… за да не се главозамаеш — засмя се младежът.
— Маскара — отвърна се от него Дуков.
— Отвръщате се от един поканен на световния конгрес на архитектите, маестро! — съобщи новината, заради която беше дошъл Каров.
— Поканен, ти? — рече с ирония Дуков. — Сигурно ще реставрираш Авгиевите обори, иначе защо ще канят тебе.
— Познахте, маестро — засмя се добродушно Каров.
Но доброто настроение вече бе напуснало Дуков и той рече мрачно:
— Аз винаги познавам. Познавам, например, че е време да разчистя моите Авгиеви обори. — И той с мрачен поглед обходи ателието си. — На далечните ми роднини ще оставя няколко платна, за да имат нещо да се дърпат, иначе бързо ще ме забравят.