Землистият цвят на лицето му съвсем потъмня, върховете на пръстите на широките му ръце посиняха и той изръмжа към паравана:
— Одеало!
В ателието бе топло, но жената бързо притича и загъна нозете му с дебело, мъхнато одеяло. От това ли, или пристъпът сам попремина, но Дуков си възвърна иронията, оглеждайки всички с присмех: „Поставих ви натясно, а?… И не можете «бъкел» да ми речете, както искам така ще мра!“ След което се обърна към Каров и го попита:
— Кога е този твой конгрес?
— След месец — отвърна без настроение младежът.
— Добре… това е добре — измърмори Дуков и посочи вратата на ателието: — А сега, марш от тук, отивай да си гледаш работата!
Когато младежът излезе, Дуков измърмори друго:
— Талантливо момче, дано се опази, след мурабето ще има много работа за такива като него. Има да събират разполовени домове, села, градове… държави. Един разполовен свят ще им се наложи да събират, Никола!
Замълчаха. Заотпиваха от коняка. Но землистият цвят на лицето на Дуков не се промени, остана си потъмняло землист. Мълчанието им се протегна и кой знае докъде щеше да стигне, ако на вратата не бе се почукало. Дуков гневно погледна нататък: На тази врата не се чукаше, който имаше право да влиза — влизаше направо, останалите отминаваха! На второто предпазливо почукване кресна:
— Влизай! — Очевидно, за да може веднага да кресне обратното. Но на вратата се подаде Зорница и той й махна да се приближи. Младата жена идваше с някаква голяма тревога, изписана на богородичното й лице и в ясната синева на очите й. В ръцете си притискаше скицник, който веднага подаде на баща си:
— Тате, виж! — рече развълнувано.
Никола посегна, но ръката му, едва докоснала скицника, падна, като повлечена от неимоверна тежест. Така се оброни и главата му. Така се забиха в пода и очите му.
— Я!… — пресегна се към скицника Дуков. Взе го от безволевата и безсилна ръка на Никола и го вдигна пред очите си. Взира се дълго, присвивайки още присвитото си око и отваряйки по-широко отвореното. След което рязко изтръгна кокалената си лула от устата и попита също така рязко:
— Тя ли е?
„Тя“ — кимна Никола. И едва сега въздъхна с дълъг и дълбок издъх.
Ала Дуков не обърна никакво внимание на въздишката му, дори не я чу. В очите му пламтеше жив блясък, по скулите му изби руменина, ръцете му потръпваха от дълбоко вълнение. Така потръпнаха и устните му, когато изрече разчленено:
— Нах-х-ходка! — Изрече го, сякаш го изтръгна от дън-душата си. — Великолепно видяно, великолепно уловено и великолепно претворено — не разполовен, а разломен образ! И то образ на монахиня, който би трябвало да излъчва покой, примирение, смирение. Каква сурова истина в контраста — чертите на времето, не пощадили дори монахинята!
От скицника гледаше Николица. Непомерно хубавата Николица. Тя и не тя — непомерна хубост и непомерна белота в непомерно черна дреха; а светлосенките на бялото и черното нарязваха лицето, очите и душата чак на десетки трагични многоъгълници — разломно, на късове.
— Твоят внук вече е художник, Никола — рече с тъга Дуков. — И ще стане голям художник. Нали ме питаше, казвам ти сега.
Ръката му, вдигнала скицника, очевидно отмаляваше, потреперваше, а той гледаше и гледаше ненаситно. Сякаш в собственото си детство, или, може би… в бъдещето. Кой можеше да каже накъде гледат и какво виждат разновиждащите очи на Дуков?
— Къде са се видели? — попита сепнато Никола, замислен за своето си.
— Пред Светия синод — отвърна тихо Зорница. — Седяла отвън, на пейката. За няколко минути, докато игуменката излезе. Дума не са разменили. И не знае кого е нарисувал…
— … и кого е донесъл, кого е въвел в дома си! Ееех! — изпъшка Никола. — А мислех, че никога… Зад планини отпратих злото, в дом-крепост пазих жертвата му, а тя, самата жертва, с единствената си оцеляла ръка поведе и въведе злото в своя дом. Ееех!
Дуков бе отпуснал ръката си със скицника и гледаше Никола съчувствено. Когато срещна погледа му, Никола омрачня и рече с вдървени устни:
— Ще разкъсам тази рисунка, ще я изгоря! И пепелта й ще изгоря — повторно…
— Безсмислено, приятелю — поклати глава Дуков. — Тя вече е влязла в очите и в душата на художник, а те са прокълнати да съхранят всичко, което е влязло в тях.
— Какво да правя? Какво повече да направя?… — стисна юмруците си Никола.
— Нищо, приятелю, ти твоето направи. Както и аз — моето, и… какво? Светът си е свят, човеците — човеци: „Кого да виниш…!“ Най-добре е да кажеш истината на внука си, не се страхувай, казах ти веднъж, щом Бог го е дарил с дарба, дарил го е и със сила да носи дарбата си.