— Преди това, обаче, ще отида и ще говоря с… нея. За да е цяла поне истината, за да я знаят двете й половини.
— Иди, говори — рече вяло Дуков. Вдигна отново скицника пред очите си, погледа рисунката и го подаде на Зорница, казвайки с необичайна за него свенливост и смущение: — Днес ми се роди син, дъще, втори Дуков!
Нищо не бе се променило пред манастира: същите високи зидове, същата тежко обкована врата, същите вековни буки от двете й страни, и същите просяци в сянката им. С непроменен глас бълбукаше и потокът — глас на тишината, и със същия дъх на букова шума, билки и камък.
Раздал милостиня на просяците, Никола търпеливо чакаше игуменката. Тежката врата бе останала открехната и той виждаше част от манастирския двор, застлан с плочи, каменна чешма в дъното му, част от сградите, и малка църквица. Игуменката се появи от църквицата. Скръстила молитвено ръце, високата й, достолепна фигура бавно прекосяваше плочника. Излъчваше смирение и примирение пред всичко земно и пред всичко отвъдно. Спря на две крачки от Никола, вдигна очи към него и изрече глухо:
— Бог е милостив! Тази нощ Той повика при себе си сестра Мария. Свършиха земните й дни, земните й мъки и прегрешения. Отиде си опростена. Нека й простим и ние! — Игуменката се прекръсти и пак сключи молитвено ръце: — До утре ние, грешните нейни сестри, ще бдим и ще се молим за нея. Молете се и вие. Погребението ще се извърши утре, тук, в малкото манастирско гробище. Молете се, Бог ще бди над земната ви мъка!
Игуменката прекръсти Никола и бавно се отдалечи.
Навън нищо не бе се променило. Носеше тежка вест, а потокът си бълбукаше, просяците си седяха на местата, дори сянката на вековните буки не бе се поместила. Непроменен го поведе и усойният планински път, криволичещ и равнодушно тих — път за насам, и път за натам…
„Свършиха земните й дни…“
Те отдавна свършиха, майко-игуменко! Земният ден за човека свършва, когато го помами непомерното. Защото, ако нощта е сянка на Земята, както казва Кемерката, то, непомерното е сянка на отвъдното — и тя никога не се помества, там никога не съмва. Усое.
Никола донесе тежка вест, но и тежка вест го посрещна — бе починал Дуков.
Две смърти в един ден. А той бе вървял — и натам, и насам — към едната и към другата. Изглежда, човекът през целия си живот върви — и натам, и насам — към две смърти: към тази преди раждането си, и към тази след него. Какво разточителство — за един кратък живот, две безкрайни смърти!…
Погребението на Николица бе тихо, малолюдно и, някак, естествено. Сякаш малкото и сенчесто манастирско гробище и късата върволица на монахините бяха извън този свят, и преддверие на отвъдното — естествения кратък преход към небитието — път, единствено за натам!
Път.
Ала погребението на Дуков смая Никола.
Необозрима гмеж: гмеж пред дома му, гмеж подир катафалката, гмеж в гробището на престолния град, и гмеж… от речи — речи, речи, речи…
Най-сетне те хванаха, приятелю, вече няма как да им избягаш! — гледаше гмежта и мислеше с горчивина Никола. — Свърши твоята игралка-залъгалка, стъпи на черта и… И сега гмежта ще ти наговори всичко онова, от което ти бягаше, ще ти се покажат и всички от които ти бягаше, и, щеш не щеш, всички те ще имат твоето погребение, както дамите своите ръкавици…, и ще съхраняват и показват този ден, напарфюмиран със собственото им присъствие и тщеславие.
Никола изведнъж почувства нечий поглед, отправен към семейството му. Леко изви очи и срещна други две очи, пламтящи непомерно върху бледо лице — очите на архитект Каров, отправени в бледото, изопнато лице на Зорница. Отколе ще да са я обгаряли тези пламтящи очи, за да е така бледа и за да притиска двете деца към себе си като упования.
„Кого да виниш — човеци…“ — въздъхна помръкнал Никола.
Ала близък шепот на познат глас заглуши въздишката му:
— Не изпускайте племенника! Да, онзи… Вие първи трябва да го пипнете! Искам картини от този Дуков!
Старият Сидеров вече пускаше „гончетата“ си…
На мнозина ще трябваш, на малцина ще липсваш, приятелю! — погледна отрупания с венци и цветя ковчег Никола. — Е, поне си поигра, игра си с какво ли не: с човешката глупост и суета, със слепотата и прозрението човешко, с тленното и божественото, с померното и с непомерното! Играеше непомерно, и непомерно дълго игра, ала сам носеше проклятието на непомерното, като кръст Божий: „Непомерното, казваше, е за орисаните с Божия дарба, защото само те могат да понесат проклятието му сами, без да прехвърлят нито грам от него върху другите!“.