Над гробището и над гмежта бе легнала необичайна тишина — ни речи, ни шепот, ни святкащи погледи… Ковчегът на Дуков изглеждаше сам, изоставен. Сама и изоставена изглеждаше дори необозримата гмеж. Тогава до Никола достигна пронизващият вик на малкото вестникарче:
— Война!… Войната започна!
Викът му премина над хиляди ужасени очи, над беззвучно отворени уста, над сгърчени лица, през сплетени пръсти и тела — сплетени и далечни едновременно, живи и мъртви едновременно… „Пред работилницата на Твореца“! — сепна се Никола. Всичко това Дуков го бе прозрял и оставил върху страшното си платно. Сега платното оживяваше пред очите на Никола. Доколкото могат да бъдат живи мъртвите и доколкото могат да бъдат мъртви живите. А те могат и едното, и другото, те винаги са били такива — разполовени: тленна плът и нетленни страсти!
— Този Дуков — изшептя някой с омраза, — и от това успя да се измъкне, изпревари, скри се!
„Не, драги — възрази му мислено и уморено Никола, — единственият грях на Дуков е, че живя много преди нас, далече пред нас! Той отдавна, и сам, преживя всичко това, сам го изстрада, за да ни предупреди, но…“
Някой настоятелно побутваше Никола. Той се извърна, бе жената-модел, на която Дуков се бе поверил в последните си години.
— Вземи! — рече жената и пъхна в ръката му кокалената лула на художника. — Да имаме и ние по нещо от него… Аз взех кепето му. — И тя, като стисна ръката на Никола, сякаш да му помогне да не изпусне кокалената лула, тръгна си през смълчаната гмеж.
Той стеснително огледа и опипа неочакваната реликва, но след това спокойно захапа мундщука й. Прилегна точно. В същия миг, обаче, усети горчилката й — непомерна горчилка… Не ти е било лесно, приятелю!
— Дядо, ти пушиш ли? — попита учуден малкият Николчо.
— Не, момчето ми… за тебе е — въздъхна Никола.
След което се изви с намерението да си тръгнат, но застина. Сега и очите на Зорница пламтяха върху бледото й лице, пламтяха натам, към онези две пламтящи очи, а малката артерийка в сянката на нежната й ключица пулсираше на пръсване. Напразно ръцете й конвулсивно притискаха двете деца. Младият Никола, на крачка зад нея, стоеше с невиждащи очи и окаменяло лице.
Напразно! Напразно единият търсеше упование в децата, а другият в окаменялото — срещу непомерното и упованието не е упование, и камъкът не е камък… Той, Никола, го знаеше. Но рече:
— Да си вървим. Повървяхме след Дуков, изпратихме го, но така и няма да го стигнем… Човеци сме! — добави с всичката си горчилка в кокалената лула, в устата си, и в душата си.
Зад тях се разнесе, някак, припряна траурна музика и припряно бумтене на буци пръст върху ковчега на Дуков. Гмежта бързаше — да си отмъсти ли, да събуди големия художник ли?
Напразно — непомерното не заспива.