Кончита се усмихна — ослепителна усмивка, която би замаяла главата на всеки друг мъж.
— Тя си отиде, Морган. Нейният мъж я отведе! Нали разбираш, той не е бил мъртъв. Жив е и сега я отвежда далече, където никога няма да я откриеш.
— В индианската мисия, където сигурно си мисли, че е в безопасност. Глупак! Толкова лесно ще си я върна! Ще…
— Не, този път ти си глупакът, Морган. — Усмивката на Кончита вече беше ледена. — Той не е свещеник. Било е само преструвка. Преследвал е теб! Дошъл е на индианска територия, за да те залови и изправи пред закона. А жената е дошла да му помогне.
Морган поклати глава.
— Не… не ти вярвам.
— Сега тя не е твоя жена, Морган. — Кончита вече не се усмихваше. — Никога няма да бъде твоята жена!
— Нима ти доставя удоволствие да го повтаряш, Кончита? — Морган пристъпи смело напред. — Е, на мен пък ми доставя удоволствие да ти кажа, че ти никога няма отново да бъдеш моя жена — и че само като те видя ми се повдига. А сега се разкарай от пътя ми!
— Не! Не мърдай, Морган! — Пръстите на Кончита побеляха около спусъка. — Няма да ти позволя да тръгнеш след нея.
— Напротив, точно това ще направя!
— Не.
— Дръпни спусъка, Кончита! Направи го! — Морган гръмко се изсмя. — Не можеш, нали? Защото все още ме обичаш, защото продължаваш да си мислиш, че е възможно да променя решението си и да те взема обратно. Не можеш да ме застреляш, нали?
— Напротив, Морган, мога. — Кончита видимо трепереше. — Мога, защото вече няма какво да губя. Ти ми отне надеждата и целия ми живот като стъпка любовта ми. Вече нямам нищо! Аз самата съм нищо! И нищо няма да загубя, ако…
Ръката на Морган светкавично се стрелна към кобура му и цевта на револвера му проблесна. Тялото на Кончита отскочи в мига, в който безпогрешният куршум я блъсна в гърдите. И докато тялото й се свличаше на земята, на Морган му се стори, че е зърнал изумление в очите й, преди клепачите й да трепнат и да се затворят. Тази мисъл го развесели. Кончита го познаваше отлично. Не беше мислил, че ще успее да я изненада.
С презрителна усмивка на лицето, Морган се обърна и се метна на седлото. Кончита му бе казала, че Фарел е отвел Частити със себе си. И понеже Частити беше твърде слаба, за да язди сама, сигурно се придвижваха двамата с коня на Симънс. А ако беше на прав път, значи не бяха стигнали далече.
Все още стиснал червения кичур в ръка, Морган пришпори коня си, без да се обръща назад.
Тропотът на конски копита заглъхваше в далечината, когато клепачите на Кончита трепнаха и тя отвори очи. Дишането й беше накъсано. Светлината на деня бавно избледняваше. А нейният млад живот си отиваше.
Кончита преглътна болката и напиращите сълзи. Но болката, която я разяждаше, не беше физическа. Болеше я душата — за онази жажда вътре в нея, която бе останала незадоволена, за безсмислената й любов, отхвърлена и пренебрегната, за всичките мечти, в които някога бе вярвала и които само за миг бе видяла стъпкани в прахта.
О, Морган… Сърцето й се късаше от болка. Как беше обичала този мъж! Само да можеше да я обича и той…
Гърдите й мощно се надигнаха да поемат глътка въздух и нерадостните мисли на Кончита секнаха. Пред очите й изплува лицето на Морган, устните й се напрегнаха да прошепнат името му, но от тях не се изтръгна звук. И изведнъж й хрумна докато лежеше просната на земята, а животът бавно я напускаше, че жена, която не е била обичана, всъщност изобщо не е живяла.
Дори не разбра кога дишането й секна.
— Частити, скъпа…
Рийд чувстваше как Частити постепенно отпускаше цялата си тежест върху гърдите му. От часове яздеха ритмично по прашния път. Слънцето вече слизаше на хоризонта. През цялото време Рийд пришпорваше коня до предела на силите му с надеждата, че ако съумеят да се изплъзват от Морган до залез слънце, шансовете им да му избягат ще се увеличат.
Но тялото на Частити се сковаваше от напрежение все повече и повече с всяка измината миля. Раната й все по-остро напомняше за себе си. Рийд отлично знаеше какво усилие на волята й костваше да остане мълчалива и неподвижна.
— Добре ли си, Частити?
Тя обаче не му отговори. Вместо отговор, главата й рязко се изтърколи върху рамото му и в един кратък миг Рийд бе обзет от нечовешки страх.
Той спря коня и я обърна към себе си, а сърцето му препускаше в безумен ритъм. Лицето й беше така бледо, сякаш бе напълно лишено от живот, и страхът му премина в неистова паника.
Рийд скочи пъргаво от гърба на коня и улови Частити в мига, преди да се смъкне от седлото. Отнесе я на ръце до храстите, положи я внимателно на хладната почва и забеляза, че превръзката на рамото й е напоена с прясна кръв. Той отвори сръчно манерката си, свали пъстрата си бандана и я навлажни с вода. После избърса челото и неподвижното лице на Частити с хладната кърпа. Частити трепна и бавно отвори очи.