— Готово. Разплетох го.
Рийд я обърна с лице към себе си и внезапно сложи край на мислите й. Изглеждаше неуместно сериозен докато обхождаше лицето й с поглед и Частити посегна да го помилва по бузата. Предполагаше, че никога няма да свикне с любовта в очите му, от която стомахът й се преобръщаше или пък със сладката мисъл, че този мъж е неин, че тя му принадлежи и че ще е така завинаги. Частити прокара пръсти през гъстата му, изсветляла от слънцето коса. Обичаше да чувства допира й на дланта си.
— Много си сериозен.
— Просто се бях замислил… — Невероятно сините му очи се сключиха с нейните и докоснаха сърцето й по начин, както само той умееше. — Ако не беше това малко късче злато, което носиш на шията си, и всичко онова, което то символизира за теб, може би никога нямаше да напуснеш Изтока и да тръгнеш да търсиш сестрите си. И може би никога нямаше да те намеря на онзи влак.
Частити не можа да потисне усмивката си.
— Аз те намерих, Рийд.
— Да. — Той я придърпа по-плътно към себе си. — Само като си помисля, че можехме да се разминем…
— Не искам да мисля какво е можело да се случи, ако не се бяхме срещнали, Рийд. Предпочитам да мисля какво ни предстои.
Притиснал силното си тяло в нейното, Рийд прошепна:
— На мен ми харесва настоящето. Дълги години не вярвах, че някога отново ще изрека тези думи. Пустотата вътре в мен и огорчението ми от живота се отразяваше на всичко, което вършех, дори на начина, по който гледах на хората наоколо си. Бях като вълк-единак. Но всичко това се промени, когато ти се появи в живота ми, макар че отначало отказвах да го призная. Ти ме смути, Частити. Предизвика ме. Вбесяваше ме повече от всяка друга жена, а когато треската отмина и съзнанието ми се проясни, не можех да реша дали си ангел в човешко тяло или наивна глупачка.
Рийд замълча за миг и светлите му очи обходиха лицето й.
— Беше толкова наивна… толкова доверчива. Тогава бях твърдо решен да открия Морган и ми хрумна, че твоята доверчивост може да ми е от полза. Отначало те мамех съвсем съзнателно. После продължих да крия истината от теб, защото така ми беше удобно. А когато най-накрая бях готов да ти разкрия чувствата си, се изплаших, че е твърде късно. Искам още сега, в този миг, да ти кажа всичко, за да оставиш всички съмнения в миналото. Ти ми помогна да залича от съзнанието си сенките от миналото. Накара ме да проумея, че трябва да са сбогувам с тях, да ги оставя да почиват в мир и да продължа да живея.
Горещият му дъх опари устните й, когато й прошепна:
— Ти ме накара отново да бъда щастлив с настоящето, Частити. Щастлив съм, че си моя съпруга. Очаквам без страх и колебание бъдещето, защото знам, че винаги ще си до мен. А още по-щастлив ме прави мисълта, че занапред всеки ден от живота си ще мога да те държа в ръцете си.
Устните му се сляха с нейните. Езикът му се плъзна в устата й и предизвика познатия водовъртеж от емоции, които едновременно изостряха и притъпяваха сетивата й. Частити сключи ръце около врата му и го придърпа към себе си, и в този миг почувства как Рийд потръпна от същата нужда, която изгаряше и нея самата. Този нестихващ глад, този сладък шемет, учестените удари на сърцата им, които…
— Хей, вие горе! Няма ли да слезете? Отдавна ви чакаме.
Познатият женски глас откъм първия етаж разпръсна магията на момента. Частити усети как Рийд се скова. Тя едва сдържа усмивката си, когато той се отдръпна от нея с явна неохота и недоволно изражение.
— Сестра ти. По-нетърпеливата от двете.
— По-властната от двете е точната дума. — Устните на Частити се озариха от топла усмивка. — Ето това се случва, когато си най-малкият член в семейството. Сестрите ти никога не го забравят.
Докато слизаха по стълбите, вплели ръка в ръка, Частити се усмихна на красивата, чернокоса жена, която ги чакаше долу.
Хонести.
Прекрасната Хонести с гарваново черни коси и сапфирено сини очи, по-безценни от всеки скъпоценен камък — тя беше най-голямата, най-хубавата, най-властната и тази, която най-силно бе вярвала през всичките години на раздяла, че един ден трите отново ще бъдат заедно.
Частити все още не можеше да повярва на небивалото чудо, което ги очакваше в деня, в който пристигнаха в „Съркъл Си“. Последното нещо, което и двете с Пюрити бяха очаквали да видят, щом ранчото се изправи пред погледа им, беше младата, чернокоса жена, застанала на прага. Двете с Пюрити от пръв поглед разбраха, че това е Хонести. Сърцата и на двете им в онзи незабравим момент им бяха подсказали, че не може да е никоя друга.
Частити не си спомняше ясно какво се случи след това. Помнеше само възторжената тръпка и онова шеметно усещане, че светът най-после е направил пълен кръг и животът й отново е пълноценен.