— Страдаше ужасно!
— Глупости!
— Хариет, толкова си груба!
В крайна сметка леля Пенелопе обичайно заключваше, че тази женитба е била най-сигурният и безопасен път, който племенницата им е могла да поеме. А леля Хариет продължаваше ревностно да настоява, че Частити трябва да отстоява личната си независимост.
Но тя открай време имаше свои собствени мечти.
Беше много малка, когато лелите й поеха грижите за нея. Съвсем скоро тя откри, че и двете са топли и любящи натури, макар усърдно да го прикриваха. Но двете горещо обичани от нея жени вече ги нямаше — починаха в разстояние само на няколко месеца. Частити предполагаше, че е трябвало да го очаква. Никоя от сестрите не беше позволявала другата да я изпревари в каквото и да било.
С притворени очи, Частити посегна да погали медальона на гърдите си. Преди седмица се беше отправила на път, за да превърне най-после най-свидните си мечти в реалност. Но вместо това се оказа въвлечена в този влудяващ сън, който сякаш никога нямаше да свърши.
Частити бавно отвори очи и вторачи поглед в леглото.
Не, това не беше сън.
Вперила поглед в лицето на спящия свещеник, Частити почувства познатото пробождане в стомаха. В съзнанието й с болезнена сила се завърна познатият въпрос без отговор. Какво правеше тук? Този мъж с морско сини очи и сприхав нрав не й беше казал и една добра дума, а тя беше загърбила собствените си цели, за да се грижи за него. Беше изстрадала обиди и унижение и беше поставила под въпрос доброто си име, беше позволила дори да я вземат за негова съпруга.
Защо?
Този въпрос се сля с другите, докато Частити изучаваше отблизо спящия си пациент. Ръката му сякаш бе поотпуснала нейната. Явно лекарството най-после беше започнало да действа и сега свещеникът похъркваше звучно.
Частити погледна с копнеж към ъгъла, където възглавницата и одеялото на стола сякаш я подканваха да поспи. Тя измъкна внимателно ръката си от топлата длан на мъжа и се сепна от изненада, щом той внезапно отвори очи. Видя паническата искрица в погледа му.
— Недей, Рийд! — Стресната от трескавия му поглед, Частити хвана отново ръката му и здраво я стисна. Погледът му срещна нейния с плашеща настойчивост. — Виждаш ли, още съм тук! Седя на леглото, до теб!
Внезапно Рийд се вцепени. Премигна объркано, сякаш се опитваше да я разпознае. Частити въздъхна с облекчение, когато тялото му се отърси от напрежението, а очите му отново се притвориха.
Частити погледна отново към креслото в ъгъла и потисна въздишката си на нетърпение. Гърбът й вече се сковаваше, а клепачите й тежаха като олово. Беше изтощена. Тя погледна свободната част от леглото край свещеника и въздъхна с копнеж.
Беше толкова изморена!
3
Беше ранна сутрин. Нощта бе изминала, изпълнена със смущаващи сънища. Главата го болеше. Мислите му бяха объркани. Лицето на Джени непрекъснато изплуваше в съзнанието му. Опитваше се да прогони и виденията, и познатата болка, която те извикваха.
Рийд отвори бавно очи. Премигна от ярката светлина на изгряващото слънце. Всяка костичка по тялото му пулсираше от болка. Опита се да се раздвижи, но кой знае защо не му се отдаваше.
Къде ли се намираше? Рийд потисна болката в слепоочията си. Пред погледа му изникнаха избелели тапети и оскъдна мебелировка. Всичко това му се стори смътно познато. Да, сега си спомняше. Джени беше мъртва, крадци на добитък бяха подкарали озверяло стадо право през момичешкото й тяло. Оттогава насам неговата мисия в живота беше да накара някой да плати за нейната смърт. Беше получил телеграма, че Морган и хората му са били забелязани в Седалия. После беше тръгнал за Седалия, за да се срещне с човека, който му бе изпратил телеграмата. Но раната на крака му се бе инфектирала и състоянието й се влошаваше. Пътуването му се превърна в кошмар. Най-накрая беше пристигнал в Седалия и… тук кошмарът свършваше.
Но какъв беше този шум?
От леглото до него се долавяха тихи звуци, идващи сякаш от спящ човек. Рийд се обърна и бе изумен да види жена, облечена в смачкана черна рокля, да спи край него. В съня си тя се обърна с лице към него и внезапно му просветна.
Името й беше Частити Лорънс. Беше поискала да разговаря с него.
Той обаче не искаше.
Тя беше настоявала, че той има нужда от помощ.
Той не искаше помощ.
Тя беше обещала, че няма да го притеснява.
Естествено, не спази обещанието си.
Рийд се взираше невярващо в нея. Наистина ли лежеше до него?
Сякаш в отговор на безмълвния му въпрос, клепачите й потрепнаха. После очите й се отвориха и погледът й се вторачи сепнато в него. Тя приседна рязко и леглото се разлюля от неочакваното движение. Раната на бедрото му се обади и Рийд притисна крака си. Той простена на глас, когато жената скочи припряно и посегна към очилата си на нощното шкафче. Вече беше успяла да ги нагласи на мястото им, когато той най-сетне успя да пророни: