— Ти пък какво правиш тук?
— Какво правя тук? — Досадните й, зеленикаво-кафяви очи го изучаваха напрегнато иззад прозрачните стъкла на очилата. — Помниш ли коя съм?
Той я изгледа свирепо.
— Как бих могъл да забравя?
— И коя съм?
— Ти не знаеш ли?
— Зададох ти съвсем учтив въпрос.
Той предпочете да не й отговаря.
И докато се опитваше да потисне отново връхлетялата го болка, му се стори, че погледът на Частити Лорънс е способен да го убие на място.
О, той наистина беше изключително противен човек…
Частити си пое дълбоко въздух и се опита да се овладее. Не й се отдаде. Беше й почти невъзможно да проумее, че този груб и високомерен човек е съшият онзи, който само преди часове шептеше нежни думи в ухото й — в ухото на своята Джени. А още по-трудно й беше да приеме, че е божи служител.
Рийд отметна припряно одеялото до кръста си и пред погледа й се откриха широките му, голи рамене и гърди. Смущението й нарасна. Не преставаше да си повтаря, че този човек е болен, че страда и не може да бъде отговорен за поведението си. Опитваше се да го възприеме като пациент. Косата му, обикновено потъмняла от потта, сега падаше на златисти кичури над свъсените му вежди. Погледът му, обичайно замаян и блеснал от треската, сега беше чист и пронизващ, а лицето му, доколкото се виждаше изпод наболата брада, вече не руменееше от болестта. Той отметна рязко глава, когато Частити се опита да докосне челото му с длан.
Тя присви устни с досада.
— Просто исках да се уверя, че температурата ти е нормална.
— Добре съм.
— Не, не си. — Частити се опитваше да говори равнодушно. — Раната ти е инфектирана. Доктор Кар се опасяваше, че ще се наложи да отстрани крака ти.
Сините очи я пронизаха.
— Това би било грешка.
Звукът от отварянето на вратата зад гърба й спести на Частити нуждата да отговори. Влезе доктор Кар. Внезапно осенена от мисълта, че истината за несъществуващия им брак всеки момент ще се разкрие по най-унизителния възможен начин, тя отстъпи колебливо крачка назад.
— Добре ли си? — Побърза да я попита доктор Кар, мигновено забелязал пребледнялото й лице и тъмните сенки под очите й. Той я потупа приятелски по ръката. — Трябва ти малко почивка, нали?
Без да изчака отговора й, доктор Кар се обърна към своя пациент. По лицето му се разля усмивка.
— Е, най-после сте в съзнание, нали? — Той протегна ръка. — Аз съм доктор Кар. Повечето хора ме наричат просто Док. Ако нямате нищо против, ще продължа да ви наричам по малко име, Рийд. Сега не сте с бялата якичка и трябва да ви призная, че се чувствам по-удобно. — Той разтърси приятелски ръката на Рийд и опря длан в челото му. — Треската ви също се е поуспокоила. Е, да видим как е кракът ви.
Без всякакво смущение, доктор Кар отметна завивката и разкри полуголото му тяло, преди да се заеме с раната на бедрото му. Рийд вторачи поглед в Частити и тя почувства, че лицето й се обагря в руменина.
— Питам се дали изобщо осъзнавате колко тежко беше състоянието ви, Рийд — подхвана сериозно доктор Кар. — Дочух част от разговора ви с Частити, когато влизах. Разбирам, че мисълта да загубите крака си вероятно ви разстройва, но наистина ме притеснява отношението ви към всичко това. Разбира се, след като извлякохме голяма част от отровата в раната ви, сега подобни драстични мерки не ми се струват наложителни.
Той замълча за момент, а очите му се присвиха замислено, когато заговори отново.
— Освен ако не направите нещо наистина глупаво, като например да се опитате да станете, преди да сте готов за това. — Посивелите вежди на лекаря се сключиха на челото му, докато изричаше въпроса, който бе задавал няколко пъти досега: — Как така един свещеник е получил рана от куршум?
— Направих грешката да се озова насред престрелка.
Доктор Кар се намръщи.
— Трябвало е да сте по-внимателен. — Той се обърна към Частити. — А ти как му позволи да извърши такава лудост?
— Онова, което съм направил, няма нищо общо с нея — отвърна сприхаво Рийд, преди Частити да си е отворила устата.
— Мерете си приказките, отче! — Частити се сепна от грубите нотки, които се долавяха в гласа на доктор Кар. Очите й се разшириха от изумление, когато възрастният лекар с прошарени коси продължи все така хапливо: — Няма да допусна да говорите така за тази жена! Вие изглежда не осъзнавате какво притежавате! Частити е извършила истинско чудо, като ви е домъкнала от онзи влак чак до главната улица, от мен да го знаете! И ни най-малко не се съмнявам, че дори Том Райт и Джери Потър да не й бяха помогнали, тя щеше да ви донесе съвсем сама чак до кабинета ми.