Частити си пое дълбоко дъх.
— Помислих си, че ще можете да ми помогнете. — Тя замълча за миг. — А после, когато ви приближих, видях че сте болен.
— Казах ти, че нямам нужда от твоята помощ.
— Но вие се нуждаехте от нечия помощ!
— Мога и сам да се грижа за себе си.
— Вие припаднахте на перона! — Тя тръсна яростно глава. Изумително ярките къдрици, които правеха строгата й преди прическа да изглежда нелепо, се посипаха в хаотична маса по тила й. — Видях ви да падате!
Последните й думи явно го вбесиха, защото Рийд отвърна с нетипична дори за него грубост:
— И ти ми се притече на помощ!
Видя как тя потръпна.
— Точно така… колкото и глупаво да беше от моя страна.
— Защо?
Частити премигна объркано при този въпрос. Рийд забеляза, че й е трудно да му отговори. Забеляза също, че отговорът й изненада дори самата нея.
— Когато се приближих към вас, си мислех, че имам нужда от вашата помощ… А после открих, че всъщност вие се нуждаете от помощта ми.
Рийд се чувстваше все по-замаян, но продължи да я притиска:
— И така, ти ми се притече на помощ. Домъкна ме някак до кабинета на лекаря, но после остана. Защо?
Отговорът й беше съвсем лаконичен.
— И аз това се питам. — В погледа й проблесна презрение. — Със сигурност не е било, защото сте приятен човек. Напротив, вие сте един от най-себичните и неблагодарни хора, които познавам.
— Но въпреки това каза на доктор Кар, че си моя съпруга.
— Не съм!
Той я прониза с презрителен поглед.
Светлата й кожа поруменя.
— Доктор Кар сам е сметнал, че съм ваша съпруга, след като ви домъкнах до вратата му. Тогава нямахме много време за приказки и не ми се отдаде възможност да му обясня ситуацията. А после вече беше късно.
Рийд чувстваше, че мислите му все повече се замайват. Той тръсна глава.
— Късно? За какво?
— Цялата тази ситуация… всичко е така объркващо! Боях се, че репутацията ми ще пострада, ако се опитам да изясня нещата.
Той се вторачи в нея.
— Репутацията ти?
— Неомъжена жена, която прекарва нощта — две нощи — в една стая с непознат мъж… Какво биха си помислили хората? — Тя стисна медальона върху деколтето на роклята си и паметта му се раздвижи при този странно познат жест. — Не можех да позволя това да се случи.
— И защо остана?
— Как бих могла да си отида? Вие непрестанно ме молехте да остана.
— Молил съм те…
— Мислехте, че аз съм… Джени.
Рийд потръпна при споменаването на това име.
— И какво друго съм казал?
— Нищо съществено. Споменавахте нещо за някаква мисия и че някакъв човек ви чакал…
— Мисия ли…?
— За някакъв човек на име Морган.
Рийд сякаш се вцепени, а после кимна.
— А, да.
Частити пристъпи крачка към него. През замъгленото съзнание на Рийд постепенно се прокрадна мисълта, че без скучната дамска шапчица изглежда по-добре, макар че грозните й очила все още си бяха на мястото, а печалният цвят на роклята й придаваше на кожата й оттенъка на разредено мляко.
Тя вирна упорито брадичка и Рийд инстинктивно долови, че предстои нещо да се случи. Затова никак не се изненада, когато тя подхвана с решително изражение:
— Независимо дали сте склонен да го признаете или не, аз ви направих услуга.
Е, беше се оказал прав. Прободе го странна тръпка на разочарование.
— И сега искаш нещо в замяна, така ли? Казвай какво искаш! Пари?
— Вие сте непоносим!
— Казвай какво искаш! — продължи да я притиска той.
Тя изправи рамене и отново вирна брадичка.
— Възнамерявам да напусна Седалия при първа възможност. Бихте могъл да ми спестите известни неприятности, ако изчакате да разкриете истината за цялата тази ситуация, докато си тръгна. Нямам нищо против да оставя писмено обяснение за Джени, ако смятате, че тя няма да ви разбере.
— Джени е мъртва.
— О! Съжалявам.
Рийд затвори очи. Чувстваше се отпаднал. Усети мека длан на челото си и рязко отдръпна глава.
— Чувствате се зле, нали?
— Нима?
— Челото ви е ледено студено. Сигурно се чувствате се отпаднал.
Проклета да е!
— Трябва да хапнете нещо.
Стомахът му се преобърна.
— Не искам да ям.
— Доктор Кар каза…
— Не ме интересува какво е казал доктор Кар. — Той затвори очи. — Остави ме на мира. Искам да спя.
Почувства хладния ръб на чаша да се опира в устните му. Отвори очи и срещна решителен кафяво-зелен поглед, вторачен в неговия.
— Изпийте това. Доктор Кар го остави за вас.
— Какво е?
— Ще ви помогне да заспите. Той заръча да ви го дам, ако се почувствате разстроен.
— Не съм разстроен.
— Напротив.
— Не съм разстроен!