— Да, Сали, би било чудесно — отвърна тя.
Сали изля бавно водата.
— Доктор Кар ми каза, че пасторът бил много зле. Току-що му отнесох поднос със храна, но докторът го взе на вратата и изобщо не можах да го видя. Надявам се, че вече се чувства по-добре.
Частити упорито избягваше погледа на по-възрастната жена. Тя вдигна отново кесията и затърка ожесточено рамото си.
— По-добре е. Но ще мине доста време, преди инфекцията да се изчисти напълно.
Сали поклати съчувствено глава.
— Докторът спомена, че непрекъснато мърморел за някаква мисия и как закъснявал да се срещне с някого. Казва, че изглежда много притеснен. Те отдавна го чакат, нали знаеш.
Частити се сепна от изненада.
— О… да, предполагам, че го чакат.
— Знам го със сигурност, защото работих известно време със стария пастор, докато ги покръстваше.
Частити не съумя да прикрие изумлението си.
Сали се разсмя.
— Не ти приличам много на човек, който ще посвещава людете в правата вяра, нали? Е, истината е, че не винаги съм била такава. — Сали се облегна на стената и замислено подхвана: — През по-голямата част от живота си работих в една пивница, точно като тази през улицата. Никога не съм била хубава като теб, но имаше време, когато мъжете наистина си падаха по мен. Това беше отдавна, разбира се.
Частити се почувства длъжна да се възпротиви:
— Е, това не е съвсем вярно.
— Не се притеснявай. Аз не се плаша от истината.
Сали се усмихна.
— Но по някое време започнах да се чувствам някак празна отвътре. Ти си жена на свещеник, знаеш какво имам предвид.
Частити почувства угризения на съвестта, че крие истината от тази жена, но си замълча.
— И тогава извадих изпод дюшека всичките пари, които бях спестила, и купих този хотел. Това се оказа добър начин да си изкарвам прехраната. Припечелвах добре, но продължавах да се чувствам празна отвътре. И тогава срещнах отец Стайлс. Божичко, толкова беше стар, че някой трябваше да се грижи за него, иначе никога нямаше да се върне жив от онази дива пустош. Затова оставих хотела в ръцете на един приятел и тръгнах на път с него. Но той почина преди година.
— Съжалявам.
— Оттогава в мисията, която той отвори на индийска територия, не е имало пастор. Но наскоро им казали, че някакъв свещеник пътувал насам. Свещеник и неговата съпруга. Е, сигурно ще се изненадат да видят, че жената на свещеника е толкова млада.
— Е, аз не съм чак толкова млада!
Това пък защо ли го каза?
— Както и да е, за мен е добро стечение на обстоятелствата, че пасторът се е разболял и трябваше да отседне в Седалия, преди да стигне Бакстър Спрингс, защото иначе никога нямаше да се запозная и с двама ви.
— Отец Фарел — искам да кажа Рийд… Той нямаше намерение да пътува за Бакстър Спрингс. Целта му беше Седалия и беше решен да стигне дотук на всяка цена.
— Наистина ли? — Сали вдигна недоумяващо рамене. — Не мога да го разбера. Бакстър Спрингс е на границата на индианските територии, но предполагам, че няма нищо лошо човек да мине по пътя, който познава най-добре.
Частити се чувстваше все по-неудобно от разговора, който водеше. Тя се усмихна.
— Сигурна съм, че Рийд също няма търпение да пристигне и да се заеме с мисията си. — Нетърпелива да смени темата, тя попита: — Имаш ли представа колко е часът?
— Минаваше три часа, когато слязох насам. — Сали се усмихна. — Предполагам, че сега ще е най-добре да те оставя сама с горещата вода. Ако имаш нужда от нещо, само извикай. Ще те чуя.
— Благодаря ти, Сали.
Частити простена безгласно, след като вратата се затвори зад възрастната жена. Неволни лъжи… съзнателни увъртания. Беше й омръзнало от всичко това. Тя погледна новата си рокля, която старателно бе разстлала наблизо. В джоба й се намираше билет за влака, който щеше да я отведе до Колдуел. Вече се беше поинтересувала кога ще отпътува. След два часа щеше да е далече оттук, отново на път към целта си.
Обезпокоена от факта, че тази мисъл не я успокояваше, Частити се потопи за кратко под водата и се залови да сапунисва косата си. Щеше да отмие и последната прашинка от Седалия по тялото си и, каквото и да й струваше това, щеше да изтрие от съзнанието си последните два дни.