— В мисията…
— Точно така. Натам сте тръгнали, нали? Вече казах на жена ви, че не разбирам защо ви е трябвало да минавате през Седалия, щом сте могъл да хванете влака направо за Бакстър Спрингс и оттам да вземете пътнически фургон.
— Да, но първо трябваше да се погрижа за нещо тук.
— И аз така си помислих. Но жена ви сякаш не знаеше нищо по въпроса.
— Не обичам никой да си навира носа в моите работи.
— Чувала съм, че някои мъже разсъждават така. — Сали го изгледа проницателно за последно, преди да се обърне рязко към вратата. — След около час пак ще ви донеса нещо за ядене.
— Добра идея, Сали — кимна одобрително доктор Кар. — Отец Фарел трябва да възстанови силите си.
Потънал в мислите си, Рийд дори на разбра кога Сали е излязла. Обмисляше информацията, която току-що беше получил. В някаква си мисия на индианска територия очакваха да пристигнат свещеник и неговата съпруга. Стори му се доста удобно. Ако наистина познаваше тази част от страната толкова добре, колкото се надяваше, вестта вече трябваше да се е разпространила. Накъдето и да тръгнеше, това щеше да е удобно прикритие.
Мислите му бяха грубо прекъснати от поредния остър пристъп на болка в бедрото му. Рийд изруга наум.
— Ще ви дам лекарство за облекчение на болката, ако желаете.
Рийд поклати глава. Не можеше да си позволи някакво прахче да замъглява съзнанието му — не и в този момент. Щеше да се нуждае от цялата си воля, ако искаше да нареди нещата, когато Частити се върнеше. Познаваше добре тези благонравни момиченца. Всичките бяха еднакви.
Но къде, по дяволите, се губеше тя!
Влакът заминаваше за Канзас Сити само след половин час! Трябваше да го открие! Приковала поглед в земята, докато изминаваше пътя до гарата за трети път, Частити почувства да я обзема нарастваща паника. Нещата не отиваха на добре.
А само преди час, докато се излежаваше лениво в топлата вана, си беше помислила, че злощастната върволица от неприятности, които я бяха връхлетели така неочаквано преди два дни, скоро ще бъдат забравени. В джоба си имаше билет. Влакът заминаваше само след два часа, а тя най-накрая беше взела решение да стори точно това, което отец Рийд Фарел й бе наредил да направи — да се махне завинаги от живота му.
Спомняше си чувството на задоволство, с което бе излязла от ваната. Най-после се чувстваше чиста и освежена, и след като си наложи да изхвърли арогантния свещеник от мислите си, започна да сресва оплетените възли в косата си.
Но задоволството й мигом се стопи, щом облече простата на вид рокля, която си бе купила от похотливия търговец. Нужен й беше само един поглед в замъгленото огледало, което Сали услужливо й бе заела, за да се ужаси от вида си. Леля Хариет и леля Пенелопе не одобряваха светлите дрехи. Те несъмнено щяха да смръщят вежди при вида на бледосинята, памучна рокля и квадратното деколте, което разкриваше оскъден изглед към заоблените форми отдолу. А после щяха да й кажат, че е твърде… фриволна. И докато се бореше с копчетата на гърба си, Частити с ужас осъзна, че цветът на тази дреха едва ли ще е единственият й проблем.
Частити вирна упорито брадичка, сякаш се отбраняваше от собствените си мисли. Все пак, тя не беше виновна, че е израсла до внушителния ръст от метър и седемдесет. Никой не можеше да я обвини, че заради необичайния й ръст е имала твърде скромен избор в единствения магазин на този забравен от бога град. И едва ли беше нейна вината за начина, по който женските й форми, които й се струваха твърде едри за иначе кльощавото и тяло и които обикновено бяха грижливо прикрити, сега напираха над деколтето на роклята и просто приковаваха вниманието.
Частити простена на глас. И тогава погледът и попадна на старата й, черна рокля. Хрумна й да я облече отново, но видът й беше така отчайващ, че се принуди да я захвърли безпомощно встрани.
Помнеше, че в този момент беше напипала билета за влака в джоба си и оттогава настойчиво си повтаряше, че скоро ще се отърве от този влудяващ низ от неприятности, в който господ знае как беше попаднала. Но още тогава, когато понечи да види точния час, в който влакът ще отпътува, бе установила, че й липсват очилата. Последваха няколко минути на отчаяно търсене из тясното помещение, а после беше завързала косата си на тила и бе излязла на улицата, за да ги потърси по пътя, по който бе дошла. И оттогава досега ги търсеше.