За пореден път стигнала до хотела, Частити вторачи поглед във входа на сградата. Преглътна мъчително. Влакът щеше скоро да отпътува. Тя обаче не можеше да замине без очилата си, а оставаше само още едно място, където би могла да ги открие.
Частити влезе в хотела и огледа стълбището. Обърна се сепнато, когато иззад гърба й прозвуча гласът на Сали.
— Пасторът те чака, мила.
Съмняваше се да е така.
— Той хапна добре днес. Сега се чувства по-добре, но настроението му не е за завиждане.
Както винаги.
— Не знаех, че съпругът ти изглеждал толкова добре — вметна Сали.
Частити се насили да се усмихне.
Сали пристъпи крачка към нея и й прошепна поверително:
— Но погледът му не е като на свещеник. Ако бях на твое място, щях да внимавам се него.
Частити се отправи към стълбището.
— Съжалявам, но трябва да вървя. — Набразденото от ситни бръчици лице на доктор Кар изглеждаше сериозно. Той наблюдаваше безмълвно Рийд известно време, преди да добави: — Няма я вече повече от два часа. Бих могъл да обиколя града и да я потърся, ако пожелаете.
— Няма да е необходимо. Тя сама ще се върне.
— Съвсем сигурен сте в това, нали?
— Да.
Доктор Кар го изгледа изпитателно.
— Е, надявам се да не останете разочарован. Във всеки случай, Сали скоро ще ви донесе още топла храна. Ако имате нужда от нещо, просто й кажете.
Без да пророни и думичка, докато лекарят не затвори вратата зад гърба си, Рийд тихичко изруга под носа си. Не му допадаше да лежи в тази стая, съвсем безпомощен. Беше твърде опасно. Нито пък му допадаше мисълта, че в момента плановете му зависеха от това, дали досадната Частити Лорънс има резервен чифт очила.
Минутите се точеха като дълги часове.
Рийд започваше да губи търпение. Проклет да беше, ако останеше да я чака и секунда повече!
Той стисна зъби и стоически понесе пронизващия спазъм в бедрото си, докато присядаше в леглото. Най-сетне успя да се изправи и си пое дълбоко дъх.
Внезапно проумял абсурдността на цялата ситуация, Рийд се разсмя на глас. Рийд Фарел — ловецът на глави! Ако преди няколко години някой му беше казал, че ще лежи някой ден в подобна хотелска стая, с рана от куршум, която разяжда плътта му и с кървави пари в джоба си, които е спечелил, като е преследвал издирвани мъже като животни, несъмнено щеше да го нарече лъжец. Но преди няколко години той не беше същият човек.
Обичаше Джени от мига, в който узна какво означава тази дума. Когато прегръщаше Джени, сякаш държеше целия свят в ръцете си. А след като я загуби, можеше да запълни празнотата само по един начин.
Всъщност, беше захванал този занаят от най-благородни подбуди. След като законът се оказа не достатъчно ефективен, за да залови престъпниците, отговорни за смъртта на Джени, той реши, че сам ще ги залови. Преследваше ги безмилостно. Още помнеше безумното тържество, което го бе обзело в момента, в който ги предаде на закона. Помнеше също и огорчението, което бе изпитал, щом разбра, че бандата крадци на добитък не е същата, която бе изпратила Джени под копитата на собственото й стадо.
Наградата, която получи за залавянето им, се оказа неочаквана за него. И понеже спестяванията му ежедневно се стопяваха, той ги прие, с надеждата да открие хората, които търси, следващия път… Или пък по-следващия. Често му беше хрумвало, докато се луташе самотен в тъмните нощи, години по-късно, че той не е избрал сам пътя, по който бе поел. По-скоро пътят го бе избрал.
Но мисълта, че същият този път го бе довел до тази хотелска стая, в която в момента лежеше съвсем безпомощен, внезапно се оказа твърде болезнена, за да я понесе. Отново си пое дълбоко дъх. Не възнамеряваше да чака повече! Нямаше нужда от Частити Лорънс. Нямаше нужда от никого! Още сега щеше да се изправи и да направи няколко крачки. А утре щеше да повърви още малко и още вдругиден щеше да е вече на крака, готов да поеме отново по пътя си.
Неочакван звук откъм вратата го изтръгна от мислите му. Рийд замря, когато чу колебливото почукване по вратата.
Много добре…
Рийд стоеше в безмълвно очакване, а вратата бавно се отвори и разкри високо, стройно женско тяло, сякаш изваяно в тъмната рамка от дърво.
Беше Частити Лорънс.
Частити сякаш се вцепени. Не беше очаквала да види отец Рийд Фарел, приседнал на леглото, с ясни сини очи и съсредоточен поглед. Стомахът й се обърна по познатият й напоследък начин, когато, застанала насреща му, Частити разбра, че Сали е била права. Пасторът наистина изглеждаше добре. Сега, когато измамната брада вече не покриваше лицето му, златистите кичури на косата му изглеждаха по-светли, а очите му — още по-сини. Вече не оставаха скрити за погледа й правилните черти на лицето му, или пък волевата извивка на челюстта му. И докато го гледаше вторачено, Частити внезапно бе осенена от мисълта, че макар през последните два дни да се беше грижила за този човек далеч по-интимно, отколкото би й се искало да си признае, всъщност го виждаше за първи път. Беше по-млад, отколкото й се бе сторило на пръв поглед. Вече не я гледаше така сурово и, трябваше да му го признае, изглеждаше доста привлекателен…