Частити се сепна при тази мисъл. Привлекателен? Този човек с нрав на отровна змия й се струваше привлекателен?!
Доктор Кар явно беше прав. Тя се нуждаеше от почивка.
Доволна, че е намерила логично обяснение за налудничавите си мисли, Частити заговори, без да се помръдне от вратата:
— Не се притеснявайте, отец Фарел. Няма да оставам. Просто изгубих очилата си и си помислих, че може да са някъде в тази стая.
— Влез.
Частити не се помръдна.
— Моля те, влез.
Моля те?
— Не мога да те обвинявам, че си така изненадана. Треската не може да бъде извинение за отвратителното ми поведение през тези дни. Надявам се да ми простиш.
Частити стоеше, останала без думи. Наистина ли това беше същият човек, който бе оставила в леглото преди няколко часа? Тя осъзна, че светлината откъм коридора й прави добра услуга като засенчва изуменото изражение на лицето й и пристъпи колебливо в стаята. Огледа го изпитателно, а той продължи:
— Не си спомням кой знае какво от последните два дни, но все пак имам откъслечни спомени. Спомням си, че ми каза колко си се смутила, след като лекарят е приел, че си моя съпруга. Не бива да се притесняваш повече за това. Само след няколко часа вече ще съм на крака и ще…
— Какво каза? — прекъсна го Частити. — Доктор Кар ли ти позволи да ставаш?
— Не съм казал такова нещо.
— Но каза…
— Казах, че скоро ще съм на крака. И независимо дали ти се вярва или не, тъкмо се опитвах да стана, когато ти почука на вратата.
Частити беше изумена.
— Не бива да ставаш! Нали сам видя раната на крака си? Ако отново се влоши, ще…
— Налага се да свърша някои неща.
— Сигурна съм, че могат да почакат, за каквото и да става въпрос.
— Става въпрос за изключително важни неща.
— Здравето ти е най-важното нещо в момента.
Пасторът не й отговори.
— Какво би могло да е по-важно от здравето ти?
— Трябва да разговарям с един човек тук, в Седалия… Става въпрос за мисията.
— Мисията… — Частити вече познаваше решителните искрици в очите му. — Разбирам, че нямате търпение да стигнете до мисията, но доколкото разбрах от Сали, там от доста време чакат някой да замести покойния отец Стайлс. Още една седмица едва ли ще е чак от такова значение.
— Отец Стайлс… да. — Рийд направи многозначителна пауза, преди да продължи: — Получих част от записките му. Трябваше да се срещна с някой тук, в Седалия, който поддържа връзка с представителството на индианците. Той трябваше да ми разясни някои специфични неща относно мисията. Но времето тече и ако той реши, че е чакал твърде дълго, ще се върне във Вашингтон и аз ще пропусна шанса си…
— О… — Частити надникна дълбоко в необятните сини очи на пастора. Човекът очевидно се безпокоеше. Тя видя твърдата решимост в погледа му и пристъпи по-близо до леглото. В очите й се четеше съчувствие.
Внезапно Частити Лорънс излезе от прикритието на сянката и пристъпи към него. Рийд едва не възкликна от изненада. Нямаше ги вече строгата прическа и старомодна черна рокля. Косата й беше свободно прихваната на тила, а няколко блестящи златисто-червени къдрици се бяха изплъзнали от панделката и милваха бузите на лицето й. Вече без очила, лесно се виждаше безупречната извивка на веждите й и невероятно дългите й кестеняви мигли, а чертите на лицето й сега изглеждаха по-нежни и деликатни.
Рийд я огледа напрегнато. Бледосинята рокля, която бе облякла, подчертаваше мекия й тен и изненадващо женствените форми на тялото й. Безспорно бе нанесла видими подобрения във външността си, но Рийд знаеше, че не можеше да обвинява само неугледните й досега дрехи, задето бе пропуснал да забележи колко привлекателна е всъщност Частити Лорънс. Трябваше да си признае, че се чувства по-зле отколкото беше мислил, и че способността му за вярна преценка е силно занижена. Не можеше също да отрече, че при други обстоятелства замъглените му сетива биха могли да му изиграят лоша шега.
Рийд, който напълно съзнаваше колко важни ще бъдат следващите му думи, подхвана предпазливо:
— Срещата ми с онзи човек, от индианското представителство, е много важна. — Той замълча за миг, за да подсили ефекта. — Децата в мисията сигурно страдат…