Невярващ, Рийд не откъсваше вторачен поглед от вратата, която се бе затворила след нея. Изумяваше го лекотата, с която бе успял да я манипулира. Никога не беше срещал по-доверчива жена. Какво ли си мислеше онзи приятел в Колдуел, та й позволяваше да пътува сама?
Изненадан от неприязнената тръпка, която го прободе при тази мисъл, Рийд затвори очи. Него какво го засягаше всичко това?
4
Тази работа никак не му харесваше.
Лениво облегнат на стената на сградата, Ед Дженкинс присви очи срещу ярките лъчи не превалящото слънце, докато жената с ярко червената коса излизаше от пощата и се отправяше нагоре по улицата. Без да я изпуска от поглед, той нахлупи шапката си по-ниско над челото. Нещо не беше наред. Вече два дни чакаше Фарел да потърси контакт с него. Тъкмо беше на път да се откаже, когато червенокосата жена влезе в пощата и попита за някакви съобщения за отец Рийд Фарел.
Отец Рийд Фарел?
Дженкинс неволно се изхили. Беше слушал много за Рийд Фарел, и от всичко, което бе чул, знаеше че този тип е склонен по-скоро да избива престъпниците, отколкото да ги вкарва в лоното божие. Беше чувал също, че Фарел работи сам.
Дженкинс остави червенокосата да набере малко преднина, а после се оттласна от стената и я последва на известно разстояние. Единственото логично обяснение, което му хрумваше, беше че Уил Морган е научил, че е в града, и е изпратил тази жена да го подмами. Би било типично за Морган. Него го биваше да мами хората, да ги кара да му вярват, точно както бе накарал Сони да му повярва. Той самият не бе съумял да стори нищо, за да накара Сони да проумее какво се крие зад примамливите обещания на онзи изверг, докато не стана твърде късно.
Червенокосата жена свърна на завоя и Дженкинс ускори крачка. Зави зад ъгъла точно навреме, за да я види да влиза в хотела Билтмор. Спря за миг и огледа щателно улицата. Не биваше да подценява Морган.
Червенокосата се изгуби зад свивката на стълбището в момента, в който Дженкинс влезе във фоайето. Той се огледа подозрително и понечи да я последва, но нечия ръка го потупа настойчиво по рамото.
— Хубава жена, нали?
Дженкинс пъргаво се обърна и видя ниска жена на средна възраст, облечена в ярко червена рокля. Той се ухили престорено.
— Страхотна е. Току-що ми намигна на улицата, а после свърна към хотела. По-ясна покана не съм получавал.
— Размечтал си се, приятел. — Жената се разсмя и протегна ръка. — Аз съм Сали. Този хотел е мой. И трябва да ти кажа, че каквото и да си мислиш, че си видял, грешиш. Жената, която току-що се качи по онези стълби, е истинска дама. И освен това е омъжена.
— Омъжена, а? — Дженкинс поклати невярващо глава. — Сигурна ли си?
— Съвсем сигурна. Съпругът й е отец Рийд Фарел, така че каквито и похотливи идеи да си имал, по-добре си ги избий от главата.
— Свещеник? Божичко! На мен никак не ми прилича на жена на свещеник!
— И свещеникът също не прилича на свещеник, така че сигурно са си лика-прилика. Но тя се грижеше предано за него.
— Грижила се е за него?
— Той е болен. Доктор Кар го навестява редовно.
— Така ли?
— Трябваха ни трима мъже, за да го качим по стълбите в нощта, когато пристигнаха. Слава богу, че първа стая беше свободна, защото какъвто е едър, не знам дали щяхме да го помръднем и крачка повече.
— Значи мислиш, че ще си изгубя времето, ако се представя на дамата и…
— Нека те посъветвам нещо, приятел. — Лицето на Сали изведнъж придоби сериозно изражение. — Ако не си търсиш сам белята, по-добре стой по-далече от тази жена, защото казвам ти — свещеник или не, в очите на онзи човек има нещо, което казва: „Не се пречкай на пътя ми!“.
— Така ли?
— Точно така.
— Как каза, че му било името?
— Отец Рийд Фарел.
— Мисля, че съм го срещал веднъж. Един такъв дребен, с черна коса, малко пълничък…
— О, не, за бога! — Сали се изсмя отсечено. — Свещеникът е едър мъж със светла коса и сини очи… студени като лед… И доколкото можах да видя, няма и грам тлъстина по себе си.
— Трябва да е бил някой друг. — Дженкинс докосна периферията на шапката си с върха на пръстите си. — Благодаря за съвета, мадам.
Усмихнат, той се насочи към вратата. Усмивката му обаче мигом се стопи, щом стъпи на тротоара и изруга под носа си. Е, явно бе попаднал на точния човек, но все пак, нещо не беше наред.
И това никак не му харесваше.
Частити почука на вратата на хотелската стая. Изчака с ръка на бравата някакъв отговор отвътре и свъси вежди при звука на свирката от влака, който вече се губеше в далечината. Ето че й се бе случило отново. Беше отложила с още един ден пътуването си за Колдуел. Само преди час беше твърдо решена да остави последните два дни зад гърба си, а ето че отново променяше намеренията си заради този мъж, когото едва познаваше.