Рийд гледаше хладно Ед Дженкинс. Човекът явно беше към средата на четиридесетте. Беше нисък и жилав, с набразденото лице и мазолести ръце на фермер, прекарал дълги години на открито. В погледа му се четеше онази непоколебима решимост, която Рийд различаваше от разстояние. Той самият имаше същото това изражение, преди дълбоката омраза вътре в него да превърне сърцето му в късче лед. Рийд отлично знаеше, че човек с такъв поглед никога не правеше компромис с чувствата си.
Поредният пристъп на слабост му напомни за незавидното му физическо състояние.
— Пратил си ми телеграма, че Морган и бандата му се навъртат в Седалия. Това, което искам да знам, е защо не тръгна сам след него, ако те блазни наградата или, в противен случай, защо се свърза с мен, вместо да се обърнеш към закона?
Дженкинс се изсмя отсечено.
— Закона? Знаеш, че законът не може да догони Морган. Хората на закона са толкова погълнати от задачата да следват правилата, че винаги остават крачка след него.
— Но ти не си останал крачка след него.
Лицето на Дженкинс придоби непроницаемо изражение.
— Да, така е. Но не съм такъв глупак, че да си меря силите с Морган и неговата банда. Той е умен и много бърз, а аз не съм стрелец. Не че се боя за живота си, но проклет да съм, ако го оставя да се изплъзне и този път.
— Аз също не съм стрелец.
— Я не ме занасяй!
— Казах, че не съм стрелец.
Дженкинс го изгледа изпитателно.
— Е, може и да не си, но хората разправят разни работи. Казват, че имаш лична вендета с Морган и хора като него. И други неща се говорят.
— Какви неща?
— Казват, че подгониш ли някой, никога не се предаваш, а ти преследваш Морган от доста време. Казват още, че не се боиш от нищо.
Рийд започна бързо да губи търпение, след като раната на крака му го прониза отново.
— А ти какво ще спечелиш от всичко това? — попита безизразно той.
— Кожата на Морган, закована с гвоздеи на стената ми.
— И това ли е всичко?
Сарказмът в думите на Рийд не остана скрит за жилавия каубой.
— Да, това е всичко! — отвърна му троснато той.
— Защо?
— Това вече си е моя работа.
— Грешиш. Вече е и моя.
— Имах син преди време — отвърна той, а изпитото му лице се сгърчи в болезнена гримаса. — Но вече нямам, благодарение на Морган. Искам да го накарам да си плати.
Нещо се преобърна в стомаха на Рийд при тези думи.
— Къде е Морган сега?
— Напусна града. Не можах да го последвам, защото чаках да се срещна с теб, но знам къде отиде. Има тайно скривалище на индианска територия, където законът не означава нищо. Там е стадото, което плячкоса последно. По дяволите, толкова е уверен в себе си, че дори не си прави труда да погледне дали някой не го следва.
Дженкинс бръкна в джоба си и извади лист хартия. Разпъна го на леглото до Рийд и тънка усмивка се разля по устните му.
— Начертах ти карта. Няма да е трудно да го откриеш. — Той замълча за миг. — Само едно нещо искам от теб.
Рийд присви очи.
— Само една телеграма, с която да ми кажеш, че си го хванал. Това е всичко, което искам. На гърба на картата съм написал къде да я изпратиш.
Погледът в очите на Дженкинс отново извика възела в гърдите му. Синът на Дженкинс… и Джени.
— Дадено. — Рийд си пое дълбоко дъх. — А сега се махай оттук и не се връщай повече. Не бива да възбуждаме ничии подозрения. След няколко дни ще съм на крака. А след това няма да ми трябва много време.
Дженкинс се изправи бавно. Рийд видя издайническия тик на бузата му, преди да протегне ръка.
Веднага щом Дженкинс напусна стаята, Рийд сгъна грижливо картата и я пъхна под възглавницата си. Ръката му побутна очилата, които по-рано беше скрил там, и веждите му се свъсиха замислено. Значи Морган се криеше на индианска територия, а там очакваха всеки момент да пристигне свещеник и неговата съпруга. Нещата не биха могли да се развият по-добре. Е, щом очакваха свещеник и неговата съпруга, точно това щяха да получат.
Рийд се облегна на възглавницата и затвори очи.
— Новините не са никак добри.
Рийд говореше меко и провлечено. Частити напрегнато го изчака да продължи, приковала поглед в лицето му. За пореден път се опитваше да открие очилата си на улицата, когато Ед Дженкинс излезе от хотела и се насочи към конюшнята. Разтревожена, тя побърза да се върне в стаята. Един поглед към Рийд й бе достатъчен, за да разбере, че нещата не са се развили добре.
В сините очи на Рийд се четеше тревога, когато отново заговори:
— Дженкинс каза, че в мисията възникнали проблеми.
— Проблеми?
— Децата… — Рийд замълча и свъси напрегнато вежди. — Покойният отец Стайлс е отворил училище в мисията. Довел е учителка, която се е отнасяла добре с децата на индианците. Но нещо се е случило с нея — Дженкинс не знаеше точно какво — и тя напуснала.