Рийд отново замълча за миг и присви очи:
— Мисията е в беда. Когато отец Стайлс починал, индианците се почувствали изоставени. Обърнали се към учителката за опора и тя съумявала да задържи нещата за известно време, но след като и тя напуснала, поверениците на отец Стайлс започнали да напускат мисията.
— Но… сега, когато ти си вече на път…
— Преди повече от година са им обещали, че свещеник и неговата съпруга пътуват натам. А през това време изгубили и учителката си. Дженкинс каза, че индианците си мислят, че вече никой не го е грижа за тях и децата им. Той каза, че ако искам да ги спечеля отново, ще трябва да обиколя селищата им едно по едно и да говоря с тях. Проблемът е, че междувременно сигурно ще изгубя още от новопокръстените, които все още водят децата си на училище.
— Не можеш ли да отидеш в мисията и да им обясниш ситуацията — да им кажеш, че скоро ще се върнеш и училището отново ще бъде отворено?
— Тези хора са чували безброй обещания, които никой не си е правил труда да изпълнява! Дженкинс каза, че единственият начин да задържа индианците, които все още посещават мисията, е незабавно да отворя училището отново.
— Но ти не можеш да правиш и двете неща едновременно!
— Това ми е известно.
— Нима никой не осъзнаваше това, когато те изпратиха?
— Тогава ситуацията беше доста неясна. Съпругата на свещеника, който първоначално възнамеряваха да изпратят, беше добра учителка и можеше да се справи с децата, докато той обикаля селищата. Но тя се разболя тежко и двамата не можаха да дойдат. Вместо тях, изпратиха мен.
— О…
Рийд се намръщи.
— Никой не очакваше усложненията, които ме забавиха; дори и аз. А сега изглежда, че когато пристигна, ще е твърде късно да направя каквото и да било.
— Не бива да мислиш така.
— А най-лошото от всичко е, че по думите на Дженкинс, правителството е смятало да финансира училището, но ако голяма част от децата изгубят интерес, най-вероятно ще го затворят.
— Няма ли начин да се свържеш с някого, за да изпратят човек, който временно да се грижи за училището, поне докато успееш да обиколиш селищата на индианците?
— Предполагам, че биха изпратили някого, но Дженкинс не ми даде кой знае какви надежди.
— Но…
— Най-много се тревожа за децата… — Нещо проблесна в погледа му. — Мразя да губя деца.
Начинът, по който Рийд изрече тези думи, докосна нещо в сърцето на Частити. Очите му, сини и прями, бяха изпълнени с решимост. Лицето му, бледо и изпито, изглеждаше напрегнато и някак далечно. Частити инстинктивно долови, че мъжът насреща й е по-погълнат от проблемите си, отколкото бе склонен да признае. Всичко това я затрогна дълбоко, и гласът й потрепваше, когато заговори:
— Трябва да има все някой, който би могъл да помогне. Може би Сали…
Рийд мигом свъси вежди.
— Не мисля, че Сали е най-подходящият човек.
Частити изправи снага отбранително.
— Сали е добър човек. Работила е с отец Стайлс.
— Но никога не е ръководила училище. Не мисля, че ще се справи.
— Но би могла поне да познава някой, който да помогне.
— Не мога да позволя проблемите в мисията да станат достояние на много хора.
— Но и не можеш да се справиш сам. Все някой трябва да ти помогне.
— Ще се справя.
— Бих искала да можех да помогна.
— Разбирам, Тръгнала си към Колдуел.
— За мен е много важно да стигна дотам. Вече телеграфирах. Очакват ме.
— Не се притеснявай. След ден-два ще съм на крака.
Частити го изгледа изпитателно и нещо в стомаха й се преобърна. В погледа му се четеше същата трескава решителност. Той наистина щеше да направи онова, което считаше за необходимо.
— Виждам, че си силно привързан към онова, което правиш.
— Така е.
— И ще го доведеш докрай, със или без нечия помощ.
Дори не беше нужно да й отговаря.
— Ще ти помогна, ако мога. — Думите сякаш сами се изтръгнаха от устните й. Все още се опитваше да ги обмисли, когато добави припряно: — Но само за няколко седмици, докато ти или някой друг не поеме училището.
Стори й се, че съзря искрица на задоволство в погледа му.
— Предлагаш ми повече, отколкото мога да приема. Знам колко много се притесняваш за репутацията си, Частити.
Репутацията й? Внезапно лицето й пламна. Съвсем беше забравила, че трябва да брани доброто си име.
— Тук, в Седалия, всички те мислят за моя съпруга. Това недоразумение не е донесло зло никому и не е нужно да се разгласява. Като се замисля, сигурно така ще е дори по-лесно.
Частити кимна.