— А що се отнася до Сали, тя има добри намерения, но е твърде приказлива. Не мисля, че ще е разумна да й казваш кой знае какво.
— Точно така.
— Благодаря ти, Частити.
Благодаря? Нима чудесата нямаха край?
— Няма защо, отче.
Нещо трепна в очите му.
— Мисля, че ще е по-добре да ме наричаш просто Рийд.
Внезапно победен от умората, Рийд се отпусна на възглавницата и промърмори:
— Ще си почина малко.
След минути вече спеше.
Частити бавно се отдалечи от леглото. Коленете й се опряха в креслото зад нея и тя приседна уморено. Стиснала безценния медальон в ръка, тя вторачи поглед в непредсказуемия мъж, който спеше в леглото. Само преди час беше готова да се качи на влака и да го остави завинаги зад гърба си, без дори да се замисли. А сега щеше да навлезе с него на индианска територия. Даже се беше съгласила да преподава в училището на индианската мисия — и то след като никога в живота си не беше виждала истински индианец!
— Частити трябва най-после да се научи да не се ръководи от емоциите си! Трябва да обмисля всяка ситуация, преди да действа!
— О, стига, Пенелопе! Частити е разумно момиче и е в състояние сама да взема решения. Аз имам пълно доверие в нея!
Дали наистина беше достатъчно разумна?
Беше ли взела правилното решение?
Гласовете на леля Хариет и леля Пенелопе продължиха да се лутат в съзнанието й, а отговорите все й се изплъзваха.
— Каква приятна семейна идилия!
Рийд се сепна и се отърси от съня. Насреща му се усмихваше доктор Кар. Той погледна през прозореца и видя, че над града вече се спуска вечерния здрач, после се обърна към ъгъла, където Частити вече се изправяше припряно на крака. И двамата бяха заспали. Влудяваше го мисълта, че за пореден път всеки е могъл да влезе в стаята и да приближи леглото му, без да го усети. Никога преди не се беше чувствал така уязвим.
— Тази гримаса вече ми е позната. — Доктор Кар докосна челото му. — Вече нямате треска. Как е раната?
Все още ядосан на себе си, Рийд отвърна троснато:
— Добре съм.
— Е, и тонът ми е познат. — Той се обърна към Частити, която вече пристъпваше към леглото. — Добре ли се държа моят пациент, докато ме нямаше?
Тя кимна.
— Сали ми каза, че не сте слизали за вечеря. След няколко минути ще ви донесе поднос с храна.
— Нямаше нужда — възпротиви се Частити. — Сали не е длъжна да се грижи за нас.
— Не е длъжна, но й е приятно да се грижи за такава приятна млада двойка като вас.
Частити не съумя да прикрие разяждащото чувство на вина в погледа си. Раздразнен, Рийд благодари на бога, че доктор Кар не гледаше към нея. Частити беше толкова наивна и доверчива, че той не можеше да проумее как е успяла да живее досега, без да я сполети някакво катастрофално бедствие.
Внезапно му хрумна странната мисъл, че пътуването му с нея на индианска територия може да се окаже катастрофално бедствие, но той потисна отегчено тази мисъл. В момента нямаше голям избор и вече бе взел своето решение.
— А сега да погледнем раната на крака ви.
Доктор Кар отметна одеялото без всякакво предупреждение и Рийд долови смущението на Частити. Цветът на бузите й се сгъсти, щом лекарят махна превръзката на бедрото му и съвсем спокойно се обърна към нея.
— Ела да погледнеш, Частити. — А след като тя се поколеба, добави: — Ела по-близо, жено! Отчасти и ти си виновна за това, така че си длъжна да го видиш.
Рийд дори не погледна раната на крака си. Погледът му остана прикован в лицето на Частити, която пристъпи колебливо към леглото.
— Е, какво ще кажеш?
— Изглежда ми по-добре.
— Изглежда много по-добре! — Доктор Кар се обърна към Рийд. — Или свещеническата якичка ви е донесла някаква помощ от небесата, или просто двамата с Частити сме дяволски добър екип, защото раната ви почти е изхвърлила отровата. Както вървят нещата, ми се струва, че още след седмица ще сте на крака.
— Цяла седмица?
— Седмица!
Доктор Кар погледна първо Рийд, а после Частити.
— Какво ви става на вас двамата? Бих казал, че трябва да сте доволни, задето нещата вървят така добре!
Частити се усмихна унило.
— Аз съм доволна.
— Но аз не съм — изсумтя Рийд. — Ставам още сега.
Доктор Кар се изсмя отсечено.
— Не говорите сериозно.
— Напротив. — И за да звучи по-убедително, Рийд седна в леглото. И дума не можеше да става да чака цяла седмица. Трябваше да стане още сега — и никой не можеше да го спре!
— Не се дръжте като глупак! Стойте си на мястото!
Вбесен от заповедническия тон на лекаря, Рийд изръмжа:
— Ще трябва да се примирите, докторе. Ако не ме оставите да стана сега, когато сте тук и можете да ми помогнете, ще стана след като си тръгнете.