— Още не сте готов да вървите!
— Готов съм да стана на крака, и точно това смятам да направя!
— Рийд, доктор Кар знае най-добре какво ще е добре за теб.
Доктор Кар избухна:
— Не си хаби думите, Частити! Досега е трябвало да опознаеш по-добре този човек, защото аз вече го познавам. Сега си е наумил, че трябва да стане, и няма да се откаже, докато не го стори. Е, ще му дадем онова, което иска, и само след миг вече ще лежи проснат по гръб на пода!
Доктор Кар не каза и дума повече, докато втриваше ароматния мехлем в раната. После нагласи превръзката и се обърна рязко към Частити.
— Добре, ще го повдигна за едната ръка, а ти хвани другата.
Частити погледна крадешком полуголото тяло на Рийд и лицето й отново се обля в руменина.
— Но… Не е ли редно поне да си обуе панталоните?
Доктор Кар я изгледа невярващо.
— Какво ти става, жено? Той ще стане от леглото само за няколко минути.
— Да, обаче…
— Обаче, обаче… Просто го хвани за ръката и вдигай, щом ти кажа!
Частити срещна погледа на Рийд. В очите й се четеше истинска паника.
Настойчивият поглед на Рийд срещна нейния и по брадичката и долната й устна избиха капчици пот. Едно нещо беше да се грижи за полугол мъж, когато лежи неподвижен и безпомощен в леглото, и съвсем друго…
Рийд плъзна краката си покрай леглото и коленете й се огънаха. Незнайно защо, но сега, когато беше изправен и седнал на леглото, й се струваше по-висок и по-едър отпреди. Косата му изглеждаше по-светла. Тялото му сякаш беше по-… по-голо.
— Хвани го под ръка!
Частити пристъпи към него. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите, щом Рийд плъзна ръката си около раменете й. Беше тежка и топла. Мазолестата му длан се отърка в плътта на рамото й и по гръбнака й пробяга гореща тръпка. А когато се приближи към него, за да го подкрепи, цялото й тяло потръпна от мъжкия му мирис.
Лицето на Рийд се сгърчи от болка и Частити инстинктивно го попита:
— Добре ли си?
Но се оказа неподготвена да срещне погледа му, който мигом се стрелна към нея; не беше подготвена за онзи миг, в който невероятно сините му очи се срещнаха с нейните. Неочакваната интимност на този миг я прониза точно толкова силно, колкото и внезапно осенилата я мисъл, че в този момент Рийд се нуждае от нея така, както никой друг на света.
Рийд премести първо единия си крак, а после и другия. След броени секунди той вече стоеше сам на краката си. Частити видя изненадата, изписана по лицето на доктор Кар, щом Рийд направи първата си крачка сам. Видя как изненадата му премина в изумление, когато Рийд измина известно разстояние без ничия помощ.
— Заинатихте се да ми покажете, че греша, нали? — Доктор Кар сграбчи ръката на Рийд със сурово изражение. — Е, добре, успяхте. Очевидно можете да вървите и сам, но за днес ви стига. Не ви съветвам да се инатите повече, ако не искате да се озовете там, откъдето тръгнахте.
А щом Рийд отново се отпусна в леглото, Частити придърпа одеялото му с разтреперани ръце. И понеже нямаше сили пак да срещне погледа му, се обърна към доктор Кар, който продължи наставленията си със суров тон.
— Сега си тръгвам. Частити, погрижи се да взема лекарството, което ти оставих. Ще дойда пак утре сутринта. — Той замълча за миг. — И помнете, че дори да се чувствате по-добре, е твърде рано за всякакви други дейности. Надявам се да сте схванали намека ми.
Частити гледаше вторачено доктор Кар. Тя определено не беше схванала намека му.
Или пък… божичко! Или беше?
Тя извърна рязко погледа си към Рийд. Изпита облекчение, щом видя, че лицето му остава безизразно при пиперливия съвет на лекаря.
Доктор Кар се спря за миг до вратата.
— Бъдете разумен, Рийд. Не искам всичкия ми труд да отива нахалост. Дайте си една седмица. Каквато и работа да ви чака, заслужавате една седмица почивка.
Веднага щом доктор Кар затвори вратата след себе си, Рийд изрече с равен глас:
— Заминаваме след два дни.
Силна музика, приповдигнати разговори, женски кикот и мъжки смях — шумът от ярко осветената улица долу отекваше в притихналата хотелска стая. Рийд, който не можа да заспи, след като доктор Кар си тръгна, се вслушваше в гласовете откъм улицата, които ставаха все по-буйни, музиката — по-гръмка, а смехът — по-пронизителен. Нямаше нужда да поглежда часовника, за да знае, че минава полунощ. Твърде често сам той беше участвал в подобни гуляи, какъвто се вихреше долу сега, за да е наясно кога и как се почаква градусът на настроението.
Поредният изблик на женски кикот се намеси грубо в мислите му. Това сигурно беше Трикси… или Пърл… или пък Руби. Всъщност, имената им нямаха значение. Бяха неотменна част от живота в големите градове… а сигурно и в малките. Беше се възползвал от скромните им таланти, когато нуждата го подгонеше. Контактите с тях му носеха частично удовлетворение — ако си наложеше да вярва, че са искрени усмивките, с които го изпращаха до вратата.