Шумът от неочаквано движение го накара да се извърне към креслото в ъгъла. Частити се раздвижи отново. Лицето й беше в сянка. Спомни си топлината на тялото й, притиснато в неговото, докато правеше първите си крачки часове по-рано. Спомни си мекотата на плътта й, когато дланта му се отърка в рамото й, и онзи поглед, когато вдигна очи към него…
Рийд си наложи да изхвърли тези мисли от съзнанието си. Жените, чиито смях се разнасяше откъм улицата, имаха мека плът и корав нрав. Човек знаеше, че могат добре да се грижат за себе си, след като затворят вратата зад гърба му. Частити Лорънс обаче беше друга. Нямаше време за жена като нея, но тя щеше да му бъде изключително полезна. Беше се изправила на пътя му точно навреме, за да му помогне в тази ситуация. Никой човек на този свят не би си помислил, че навлизат на индианска територия със скрити помисли, щом видеше невинността в очите й. Беше толкова неопитна, че той щеше да има възможност да тръгне по който си иска заобиколен маршрут, за да открие скривалището на Морган. И беше толкова доверчива, че нито за миг не би заподозряла, че той е някой друг, а не онзи, за когото се представя.
Истината беше, че Частити Лорънс имаше нужда от закрила. Мисълта обаче, че в Колдуел я очаква мъж, който е готов да поеме тази отговорност за рея, кой знае защо го изпълваше със смътно недоволство. Рийд тръсна с досада глава и мигом простена от парещата болка, която го прониза в бедрото. Частити веднага се изправи в креслото. Макар и засенчена, той видя напрежението в стегнатата й фигурка, когато го запита:
— Нещо не е наред ли?
— Нищо ми няма. — Рийд се прокле наум за резкия си тон и добави по-меко: — Добре съм. Просто раната ме заболя за миг. Не исках да те събудя.
— Аз не спях.
— Предполагам. Доста е шумно навън.
— Да.
— Това не е нещо необичайно.
— Предполагам.
— Но ти сигурно не си свикнала с такъв живот.
— Ами…
Нямаше нужда да му обяснява.
Тишината се проточи, преди Частити да пророни колебливо:
— Имаш ли нещо против да те попитам нещо?
Рийд изпита смътно безпокойство.
— Не, предполагам, че не.
— Когато мистър Дженкинс дойде да се срещнете днес… как така знаеше, че той е отвън с револвер?
— Не знаех.
— Не те разбирам.
— Не знаех, че е Дженкинс… Но разбрах, че отвън има някой и че този някой е с револвер.
— Но как?
— Чух как изщрака предпазителя.
— О…
Рийд долови изненадата й и почти беше в състояние да предугади новите въпроси, които се надигаха във въображението й. Но той също имаше някои въпроси.
— Спомена, че някой те очаква в Колдуел.
— Да.
Раздразнен, че Частити не му разкрива нищо повече, Рийд добави:
— Би трябвало да му телеграфираш, че ще закъснееш.
— Ще телеграфирам.
Не му допадаше колебанието в гласа й.
— Това ще го ядоса ли?
— Надявам се, че не.
— Явно си сигурна, че ще те разбере.
— О, да. Той е страхотен човек.
— Сигурно има ранчо.
— Не. Той е банкер.
Банкер…
— Отиваш му просто на гости или смяташ да останеш?
— Ако нещата се развият добре, надявам се да остана.
— А той иска ли да останеш?
— Не знам.
Внезапно Рийд изпита остър прилив на гняв.
— Никой нормален мъж не би трябвало да оставя жена като теб да пътува сама в тази дива провинция.
Той долови острата нотка в гласа й, когато му отвърна:
— Жена като мен?
Той й отговори по-предпазливо:
— Жена, която не познава тази част от страната.
— Аз умея да се грижа за себе си.
— Сигурно.
— Знам отлично накъде съм тръгнала и какво искам да постигна. Отдавна планирам това пътуване.
Рийд мълчеше.
— За мен е много важно.
— Струва ми се, че той е много важен за теб.
— В момента всичко зависи от него.
Стомахът му се сви, щом долови нотката на отчаяние в гласа й.
— Сигурно си нямаш никой друг?
— Не… да… — Тя сякаш се поколеба, а после му отвърна простичко: — В момента той е всичко, от което се нуждая.
Рийд напрегна погледа си, за да я види по-ясно на оскъдната светлина, но чертите й си оставаха все така неясни, както й отговорите й. Неясни… но искрени. Сигурен беше в това. Тази жена не умееше да лъже.
Хрумна му, че срещата й с него ще й бъде добър урок в тази насока.
Нещо просветна откъм прозореца и за миг освети лицето й. Седеше, облегната на възглавницата си, стиснала медальона в малката си длан. Този неин жест вече му бе станал познат. Той събуждаше нещо в спомените му.