— Не познавам жена в този град, която да е в траур.
— В траур?
— Едва ли някой би носил подобна дреха, ако не е в траур. — Собственикът на пералнята замълча за миг, сякаш премисляше думите си. — Е, сигурно старата Джилис би могла да я използва. Тя и бездруго няма много дрехи, и едва ли се притеснява много как ще изглежда.
Частити едва съумя да извие устните си в подобие на усмивка.
— Чудесно.
Лицето на възрастния човек се вкамени, щом тя понечи да се запъти към вратата.
— Почакайте малко! Кой ще плати за прането?
— Да платя за прането? Роклята ми е съсипана, а вие искате да си платя?
Възрастният мъж оголи беззъбите си венци в сурова гримаса и процеди:
— Вижте какво, лейди, не знам как стоят нещата на Изток, откъдето идвате, но ние тук си плащаме дължимото, защото иначе лошо ни се пише. Разбрахте ли какво имам предвид?
Изумена, Частити се вторачи невярващо в дребничкия човек насреща си.
— Заплашвате ли ме, сър?
— Нищо подобно. Само ви казвам какво ще ви сполети, ако не си платите онова, което ми дължите.
… варварска страна…
Частити потисна настойчивия глас на леля Пенелопе, който отекваше в съзнанието й. Тя подхвърли една монета на тезгяха и излезе, оставяйки сприхавия старец зад гърба си.
Озовала се на улицата, Частити погледна към единствения магазин на другия край на пътя и несъзнателно придърпа полата на бледо синята рокля, която носеше. Как можа да й хрумне да остави любимата си рокля с така капризна материя в някаква си обществена пералня? Трябваше да се досети какво я очаква.
Тя простена от нарастващото чувство за безпомощност. Какво щеше да прави сега? През последните два дни Рийд се възстановяваше изключително бързо. Състоянието на раната му се подобряваше толкова светкавично, сякаш се подчиняваше на негова вътрешна команда. Но каквато и да беше причината за забележително бързото му оздравяване, сигурно съвсем скоро щяха да се отправят към индианските територии — пътуване, в което бе решила да се включи в момент на съчувствие и слабост.
Частити въздъхна унило. Тази дива страна с непредвидими по нрав хора й бе въздействала по начин; какъвто не беше очаквала. Никога не се беше смятала за емоционален човек, но откакто беше срещнала отец Рийд Фарел, непрестанно се поддаваше на поривите и импулсите си. Но през изминалата безсънна нощ, докато лежеше безмълвно в протритото си кресло, най-после беше взела решение: каквото и да се случеше в бъдеще, никога нямаше да позволи отново собствените й нужди и цели да бъдат захвърлени на заден план. И след като вече бе разбрала, че твърде лесно се поддава на настойчивия поглед на сините очи, вторачени в нея, отсега нататък щеше да го игнорира.
Внезапен порив на топлия вятър повдигна полите на роклята й и я върна към реалността. Трябваше най-после да приеме, че не би могла да пътува в продължение на седмици, без нито веднъж да се преоблече. Просто нямаше избор.
Частити решително пое към другия край на улицата.
Рийд вървеше бавно по тротоара. Слънцето стопляше приятно раменете му, а лекият бриз галеше със свежа струя лицето му, но мислите му се рееха далече от мекото време. Костваше му неимоверно усилие да потисне отново зараждащата се болка в бедрото си, докато крачеше уверено към телеграфа в края на улицата. И макар да не изпускаше от погледа си никоя подробност от улицата или случайните минувачи наоколо си, не събуждаше ничии подозрения под прикритието на бялата якичка и любезни жестове. Вече почти цял час сновеше из града и засега беше доволен от онова, което виждаше.
В най-хубавия и единствен ресторант в Седалия го поздравиха топло и му пожелаха бързо оздравяване. Зададоха му и няколко въпроса за индианската мисия, на които той отговори уклончиво, но това не направи впечатление на никого. После отиде до пощата, където също веднага разпознаха в него болния свещеник, тръгнал на път към индианските земи. С няколко внимателно подбрани въпроса Рийд се увери, че Дженкинс не го е подвел. Човек, чието описание идеално пасваше на Морган, и двама от неговата банда, бяха прекарали повече от седмица в града.
Рийд нарочно избягваше да се навърта около офиса на шерифа, където въпросите му можеха да възбудят подозрения или пък някой да го разпознае. През годините опитът го бе научил, че ловците на глави не са особено на почит сред хората на закона и че рядко могат да се радват на подкрепата им. Затова сега крачеше лениво към телеграфния офис, където се надяваше с няколко въпроса да намери отговорите, които го интересуват.