— Той не е моят банкер. Той ми е просто приятел. Е, не точно приятел.
Рийд обходи с поглед лицето й с нарастващо безпокойство.
— Но ако не ти е приятел…
— Никога не съм го виждала, така че едва ли мога да го нарека…
— Никога не си го виждала? — Безпокойството му премина в изумление. — Пропътувала си стотици мили, и то сама, защото вярваш, че някакъв си мъж, когото никога не си виждала, ще те чака в Колдуел? И разчиташ само на честната му дума?
— Е, всъщност той никога не ми е обещавал, че ще ме чака. Аз му писах, че заминавам, но не изчаках да ми отговори.
Рийд зяпна от изумление.
Млечнобялата кожа на Частити се обля в руменина.
— Може и да ме мислиш за глупачка, но дълбоко в себе си аз вярвам, че постъпвам правилно. Знам, че си загрижен за мен, но умолявам те, не се притеснявай. Просто… виж, аз… — Гласът й пресипна от емоции. — Аз се прибирам у дома.
У дома… Е, това вече беше цел, за която си заслужава човек да жертва спокойствието си. Рийд почувства, че и собственото му гърло се стяга под натиска на неизказани чувства, докато Частити се бореше със сълзите, които напираха в очите й.
Внезапно Рийд изгуби желание да я разпитва повече. Той обгърна раменете й с ръка и я придърпа към себе си. Кой знае защо, топлината на тялото й му подейства успокоително. Рийд опря бузата си в косите й, а когато заговори, едва разпозна собствения си глас.
— Вече става късно. Изморена си. Заспивай, Частити.
Частити отпусна глава в удобната извивка на ръката му. Рамото му, опряно в бузата й, беше топло и меко. Ритмичните удари на сърцето му бяха нейната утеха в тъмнината. Беше й казал, че в новия свят на Запад има твърде малко хора, на които може да се довери. Сигурно беше прав, но сега поне знаеше, че на него със сигурност може да се довери. Убедена беше в това.
Частити затвори очи.
6
Уил Морган гледаше вторачено през прозореца на стаята. Измамно младежките черти на лицето му и тъмните му очи бяха напрегнати, докато се взираше в прашния път, простиращ се далече на север през тънката и рядка трева на индианските земи. Той раздвижи стройното си, сковано от бездействие тяло. Времето беше горещо, но яркото обедно слънце вече преваляше. Канеше се да вали.
Отегчен, той измести погледа си към грубо скованите кошари наблизо, където хората му се шляеха лениво с железата за жигосване в ръце. Най-лесното от всичко беше да отмъкнат добитъка. Изпитваше лудешки възторг от трескавото вълнение, от дебнещата ги опасност, от непреставащата да го интригува увереност, че само с едно помръдване на пръста си държи нечий живот в ръце. Но изпитваше само досада към всичко онова, което оставаше да се свърши, докато животните бъдат разпродадени.
Морган рязко се обърна към кофата в ъгъла. Топна пръст във водата, за да се увери, че още е топла и се изплю с отвращение. Когато се върна преди няколко дни, очакваше добитъкът да е готов за продан. Е, за пореден път бе сгрешил. За неговите хора, също както и за него самия, жигосването на добитъка, при което се заличаваше печатът на предишния собственик, беше най-досадната работа в техния занаят. Ленивите копелета не можеха да свършат нищо полезно, ако не стоеше над главите им. И точно това бе принуден да върши тази сутрин. Писваше му от всичко това! А още повече го вбесяваше фактът, че тяхното бездействие му пречеше да се заеме с един личен въпрос.
Червеникави кичури коса, които блестяха като огнени пламъци на слънцето… кафяви очи със зеленикави искрици… бяла, хладна кожа… Беше му казала, че името й е Частити. Той пък й каза, че се казва Джеферсън. Оттогава не спираше да мисли за нея. Беше истинска дама, но той бе забелязал огъня, който мъждукаше отвъд сдържаната й външност. Беше доловил вродената й страст, когато го поглеждаше… когато му се усмихваше. Морган инстинктивно се досещаше, че тази жена не се дава лесно, но когато бе докоснал с пръсти периферията на шапката си и препуснал по прашния път, у него бе останало чувството, че ако разполагаше с малко повече време, би му подарила нещо повече от усмивката си.
Оттогава и денем, и насън го спохождаха горещи видения на млечнобяла, влажна от потта кожа и жадни устни. Съзнанието му беше така обладано от тази жена, че по пътя към тайния им лагер бе пришпорил хората си, колкото им държаха силите, надявайки се скоро да свършат работа и да се върнат в граничното градче при първа възможност. А сега го влудяваше мисълта, че се налага да остане, ако иска работата да се свърши. Никога не беше изпитвал такова влудяващо влечение към жена, която е срещнал така за кратко. Само при мисълта за нея в стомаха му се свиваше изгаряща топка, която му причиняваше болезнено физическо страдание.